— Защо всички вкупом не отидем в болницата? — попита Джаз. — Чувала съм, че там има страшно сладки лекари.
Изведнъж в салона не остана момиче, което да не страда от някаква форма на пристъп на паника или стомашно неразположение. Литературният кръжок на Джули се превърна в пълен хаос. Настъпи истинска лудница; за малко да не забележа, че мобилният ми телефон звъни. Грабнах го.
— Ало?
— Обажда се Мириам Ковингтън. Лична секретарка съм на Гретхен Салъп-Сакстън. Свързвам ви с госпожа Сакстън.
Нямах време да прекъсна, защото в следващия миг се обади госпожа Сакстън. Звучеше строго и хладно.
— Здравейте. Аз съм Гретхен Салъп-Сакстън. Виждате се със съпруга ми — обяви тя.
— Между нас няма нищо…
— Нима? Представям си. Чух, че тази седмица Патрик е доста увлечен по теб. Искам просто да знаеш: всяка вечер той излиза с различна актриса, светска дама или манекенка. Тези срещи са без никакво значение за него. Дочух също, че си на лов за съпруг. Искам да уточня едно: Патрик никога няма да е ничий съпруг, освен мой. — Последва пауза, сякаш госпожа Сакстън зареждаше оръжието си с нови муниции. После продължи: — Началничката ти е много близка моя приятелка. Постоянно ми гостува в къщата ми в Билбрук. Често обсъждаме кадрови промени в редакцията й. Места като твоето са изключително примамливи, нали?
Доста мъдър ход от страна на госпожа Сакстън: редакторката ми е алергична към нюйоркски момичета, излизащи с мъже, за които знаят, че са женени. Не търпи такива момичета в редакцията. С други думи, госпожа Сакстън бе заложила сухопътна мина.
— Госпожо Сакстън, ужасно се извинявам за недоразумението — промълвих аз. — С Патрик сме само познати. Това е всичко. Честна дума. Моля ви не казвайте нищо на редакторката ми.
— Стой настрана от него — нареди тя студено и затвори.
Госпожа Сакстън здравата ме изплаши. Определено не си заслужаваше да рискувам да загубя работата си заради Патрик Сакстън. Налагаше се да напусна апартамента на Джули, за да поговоря с него насаме. Положението беше сериозно. Не желаех да имам вече нищо общо с него. Отидох при Джули, надвесила се над Шели като самоотвержена Флорънс Найтингейл. Хенри я наблюдаваше, впечатлен от уменията й на медицинска сестра.
— Джули, трябва да си вървя — съобщих й.
— Какво е станало? Изглеждаш ужасно.
— Обади ми се госпожа Сакстън. Луда е. Много е важно се свържа с Патрик.
— Не ме оставяй тук с тези… луди момичета — прошепна Джули, оглеждайки стаята с откачилите й гостенки. — Нужна ти е подкрепа. Идвам с теб. Защо не изпием по едно „Белини“ в „Кип“ преди това? Ще ти помогне да се почувстваш по-добре.
— Джули, сама ще се оправя — решително заявих аз. — Ти се погрижи за гостите си. Ще говорим утре.
Напуснах сбирката и се прибрах право вкъщи. Дори едно „Белини“ в „Киприани“ не е в състояние да разреши някои неща в живота.
10.
Няма да е преувеличено да се каже, че манхатънските светски момичета по принцип са 100 процента алергични към думата кариера. Избива ги дълбок, бледоморав обрив, все едно са докосвали антракс. Всички тук обаче са пристрастени към една кариера — ако може да се нарече кариера, разбира се, — защото не изисква особен труд, като поръчването на кламери или да седиш прикован с белезници към компютър цял ден, или нещо друго толкова прозаично. Най-желаната кариера тук е да работиш като „муза“ за моден дизайнер. „Задълженията“ се изчерпват предимно с целодневно стоене у дома в очакване специален куриер да донесе дрехи, а моден фотограф да те фотографира по бляскави събирания всяка вечер. И бездруго това е главното занимание на светските момичета, но сега вече имат основание да кажат: „Работата е доста тежка“ и никой не им го оспорва. На купоните повечето музи предпочитат разговорите, където могат да повтарят думата „страхотно“, защото при произнасянето й устните им се разтягат в широка усмивка, а това е ключово положение, за да изглеждаш в най-добрата си форма по снимките в списанията. Някои професионални музи дори въобще спират да говорят, за да позволят на лицевите си мускули да починат, когато наоколо няма фотограф. От време на време отвличат някоя от тези музи и се налага тя да живее в Париж, както се случи наскоро с една млада американка заради господин Унгаро. Но накрая нещата се развиха благоприятно: по-късно тя стана официалната вдъхновителка на Карл Лагерфелд, за когото твърдят, че има муза във всяка столица от Москва до Мадрид.
Няколко дни по-късно ми се обади Джаз Конесей. Поканили я да стане муза на Валентино. Не се изненадах. Известно е, че дизайнерът наема нова муза на всеки пет минути. И все пак страшно се зарадвах за Джаз. Тя обожава роклите на „Валентино“ дори повече, отколкото обожава живота. А така няма да се налага да плаща за тях, макар и с отстъпка като редовен клиент. (Новата кариера на Джаз беше стабилна, независимо от обвързаността й с Патрик. Гретхен Салъп-Сакстън никога не би дръзнала да се заяжда с наследницата на горите Конесей, а това ме изпълваше с известна завист. Както и да е — Джаз толкова малко се нуждаеше от работа, че вероятно щеше да приеме заплахите от страна на Салъп-Сакстън като развлекателно отклонение от тегобата да е момичето на „Валентино“.)