— Довечера в десет ще бъда в бар „Атене“ на „Плаза“. Ела да отпразнуваш с мен. Ще дойдат Джолийн и Лара — уточни Джаз, която се познаваше с тях от времето на общите им детски ваканции в Палм Бийч. — Поканих Джули, но й било невъзможно. Тя е в Кънектикът и ще се върне едва утре.
— Ами не знам… — промърморих вяло.
През последните няколко дни нямах настроение да празнувам. След телефонното обаждане госпожа Салъп-Сакстън не миряса и се опита да дестабилизира социалния ми живот: постара се да ме изключат от списъка на поканените за някои благотворителни изяви и разпространи нелицеприятни слухове за пребиваването ми в Кан с Патрик. Най-после, след литературния кръжок при Джули, се свързах с него, а той само се изсмя на поведението на съпругата си. Винаги вдигала шум около „приятелките“ му, но това не означавало нищо. Настояваше отново да се видим. Аз, естествено, отказах. Ясно съзнавах, че „приятелките“ на Патрик са просто пионки, които той използва в нескончаемата война за надмощие със съпругата си.
— Моля те, не ми се обаждай повече, Патрик — настоях аз. — Много си мил, но нещата стават прекалено сложни за мен.
— Защо не ме придружиш на филмовия фестивал във Венеция през есента? — продължи да флиртува той.
— Патрик! Нали Джаз ще е с теб?
— Винаги мога да я изхвърля. Тя ще разбере.
— Патрик, никъде няма да ходя с теб. Невъзможно ми е.
— Какво ще кажеш да вечеряме довечера в „Карлайл“?
— Трябва да ме оставиш на мира, разбираш ли?
— Или в Колорадо за Коледа?
— Патрик, стига — срязах го и затворих.
Ала всичките ми възражения оставаха глас в пустиня и това ме безпокоеше. През следващите няколко дни се притеснявах какво ново ще предприеме Гретхен Салъп-Сакстън и доколко Патрик я настройва против мен. Чувствах се неспокойна, нервна и леко депресирана. Мечтаех цялата история Патрик-Гретхен-moi да потъне в забвение.
— Моля те, ела — навиваше ме Джаз. — Ще се развеселиш. Казах ти, че Патрик е ужасен, но не бива да го приемаш на сериозно. Продължавай да вървиш напред.
Джаз може би имаше право: една среща с приятели щеше да ми помогне. Не ми се излизаше особено в неделната вечер, но още по-малко ми се стоеше вкъщи сама. Твърдо решена да се развеселя, обещах на Джаз да се видим по-късно. Облякох черна шифонена рокля, метнах дантелен шал на раменете и поех.
С божествените си кожени кресла, старинни позлатени огледала и жълти лампи барът „Атене“ прилича на будоар от 30-те години. При всяко отиване там очаквам иззад някоя колона да се появи секссимвола на онова време Джоан Харлоу, запалила неизменната си цигара. Когато пристигнах, Джолийн, Лара и Джаз — всичките във „Валс“, както наричаха дрехите си от „Валентино“ — седяха около ъглова маса и представляваха най-съблазнителното трио наоколо. Особено се открояваше Джаз в черния си дантелен тоалет с фльонга под бюста и две дълбоки цепки отстрани. Роклите на Лара и Джолийн също бяха хубави, но не колкото на Джаз. По протокол музата получава най-хубавата дреха, а приятелките й не бива да изглеждат толкова разкошно. И трите ядяха специалитета на заведението: миниатюрни порции домашен сладолед. (Само преди шест седмици момичетата в Ню Йорк твърдяха, че сладоледът е убийствен. Сега, включен в диетата за отслабване за плажа, изведнъж се превърна в насъщната им храна.)
— Ей! — посрещна ме Джаз. — Искаш ли коктейл с шампанско? Изглеждаш страхотноооо. Одобряваш ли новите ми гривни? — продължи Джаз на един дъх и разклати златните обръчи по китката си. — „Картие“, за следващия сезон. Нали са неземни?
— Много са хубави — съгласих се и седнах. — Бих изпил веднага малко шампанско.
Това й е хубавото на действителността: изключваш от нея с помощта на малко шампанско и обсъждаш гривните на „Картие“, ако желаеш. Повярвайте, само след минути грижите ми около Гретхен Салъп-Сакстън и евентуалния край на кариерата ми изчезнаха.
— Изпратиха ли ти тонове безплатни дрехи от „Валентино“? — попита Джолийн.