Дрехите ми не бяха особено подходящи за английската провинция, но аз пък не възнамерявах да се разхождам пеша из нея, докато съм тук. Единствената опасност за обувките ми — незначителна сама по себе си — представляваше краткото разстояние между взетата под наем кола и къщата. Мама беше павирала алеята пред Старото жилище на енорийския пастор още преди години, защото разбра, че макар чакълената настилка да е tres английска и аристокрацията да я смята за по-стилна, тя е смърт за обувките й от „Шанел“.
Няма нищо на света — дори плувният басейн на хотел „Дю Кап“, — което да се сравни с топъл английски ден. Изключение вероятно прави плажът „Макарони“ на един от Карибските острови, но това е съвършено друга история. Два часа по-късно слязох от магистралата с наетото „Рено Клио“ и поех към селцето, където живеехме — Стибли. Дотам се стига само по тесни, виещи се пътища. Ограждат ги живи плетове, чиито клони се опират в страничните ми огледала. Британците не си падат по подрязването: нито на живите плетове, нито на ноктите си. Минах край порутени каменни фермерски къщи и през селца с къщурки със сламени покриви.
Към два следобед се намирах на двадесетина километра от къщата ни. Крайпътен знак ме приветства: „ДОБРЕ ДОШЛИ В ЕНОРИЯ СТИБЛИ-ОН-ДЪ-УОЛД“. Гледката наоколо, прекрасна както винаги, се загрозяваше само от стара мрачна сграда, някогашна викторианска болница, пред която сега пишеше: „СВЕТА АГНЕС — ПРИЮТ ЗА ЖЕНИ“. Използват мястото за убежище на малтретирани съпруги и самотни майки от години. Като дете помня как момичетата от приюта се мотаеха безцелно из селцето. Тъй като бяха лесни мишени, несправедливо ги обвиняваха за всички злини, сполетяващи Стибли, дори за падането на петела от ветропоказателя на черковната кула.
След два километра намалих, за да взема особено остър завой. Колата забоксува и изведнъж спря. Вдигнах ръчната спирачка, изключих от скорост и завъртях ключа да запаля двигателя. Отказа. Опитах отново. Същият резултат. Цели десет минути не успях да запаля.
Победена, оставих колата да се изтъркаля по инерция към съседната обрасла с трева поляна. Излязох и веднага стъпих в кравешко изпражнение. Господи, как щях да стигна до вкъщи? Тук мобилният ми телефон нямаше обхват. (Трябваше да си взема роуминг, напомних си раздразнено.) Никъде наоколо не се виждаше къща или други признаци на живот. Единственият шум идваше от огъващите се от вятъра житни стебла в съседната нива. Именно в такива моменти едно момиче съжалява, задето не седи между две манекенки на яхтата на Патрик Сакстън, нищо че са повърхностни и само се оплакват колко са „дебели“. Напомних си обаче за обърнатата нова страница в живота ми, тя явно включваше и ходенето пеша.
Сложих си слънчевите очила, грабнах чантата от седалката, заключих колата и тръгнах надолу по хълма. „Господи, колата на Елизабет Хърли положително никога не е засядала насред английската провинция“, мислех си аз, докато вървях. Не ставаш рекламно лице на „Есте Лодер“, ако си идиот, който разчита на „Херц“ за транспорт. Само след няколко крачки чух шум от двигател. По хълма се движеше трактор с ремарке, натоварено с говеда. Караше го млад мъж. Дали щях да успея да го уговоря да ме откара до вкъщи? Махнах му. Машината спря до мен. Забелязах, че по синята боя има слой прах и слама.
— Добре ли сте? — попита момчето.
Господи, беше страшно сладък: тъмни къдрави коси, червена тениска, кални джинси и стари, високи ботуши. Както се досещате, лошото ми настроение мигом се изпари.
— Добре съм — усмихнах се аз, понеже не се сетих какво друго да кажа.
— Колата ли отказа?
— Да.
Кокетно отметнах косата от рамото си. Господин фермерът бе на около деветнадесет, но не устоях на изкушението да изкарам лек флирт. (Няма нищо общо с „тежкия“ флирт, когато си наясно, че нещо ще се случи, и предварително си направила триъгълника си и всичко останало.)
— Някаква помощ?
Господи, обожавам английските момчета, които говорят толкова лаконично.