— Ще се опитам — обещах. — Трябва да затварям. Мобилният на Джули звъни.
— Добре. Но не забравяй за Вера и роклята ми!
Вдигнах мобилния телефон на Джули. Обаждаше се Джаз. Звучеше по-обезпокоена дори от Джолийн.
— Къде е Джули? — простена тя.
— Няма я в момента — обясних.
— О, Господи! Трябва да говоря с нея за господин Валентино. Той настоява да направи сватбената й рокля. Има ли шанс да я убедиш да се откаже от Зак Посен? Не те притискам, но ще загубя работата си като муза, ако не му осигуря Бергдорфската булка плюс антуража й.
— Джаз, нямам представа дали ще успея.
Нямах желание да бъда въвлечена в това модно фиаско.
— Моля те! Валентино ще те отрупа с подаръци във вид на нови дрехи. В момента с него сме в Егейско море, на яхтата му. Защо не дойдеш? Тук е божествено. Господи, какво ще му кажа на вечеря?
В един момент Джаз е невинна наследница на горски масиви, а в следващия — безскрупулен проводник на модната империя на Валентино. Много е шокиращо, когато близките ти приятелки прибягват до подкупи. Нямаше да участвам, каквато и щедрост да бе готов да прояви Валентино по отношение на дрехите.
— Джаз, трябва да затварям.
— Добре ли си? — попита тя.
— Да. Ще се чуем.
В момента проблемите на Джаз с кариерата й ми се струваха страшно повърхностни. Сама да се оправя. Разтревожена, защото тоалетът ми за следващия ден е страшно измачкан, скочих от леглото и започнах да разопаковам багажа си. Закачих минироклята си от „Баленсиага“ (страшно хубава и секси, но едва ли щеше да бъде оценена подобаващо в Стибли) на вратата на гардероба. Под нея подредих обувките и бельото. Но къде бяха разкошните ми диамантени обици? В интерес на истината не бяха точно мои, а на Джули. Но тя, вероятно съвсем беше забравила за тях; пък и аз — честна дума — отдавна възнамерявах да й ги върна (поне от девет месеца) и за малко да го сторя на няколко пъти.
Старателно проверих всеки сантиметър от куфара, изпразних тоалетната чантичка, прерових дрехите, изтърсих върху леглото цялото съдържание на ръчната си чанта. Никъде нямаше и следа от обиците. Напълно отчаяна, претърсих джобовете на панталона и напипах малък предмет. Сърцето ми замря, като се сетих за златната кутийка за хапчета с емайлираното капаче. По дяволите! Напълно забравих да я върна, когато се появи икономът. Извадих я и седнах по турски на пода. Отворих капачето. На гърба му бе изписано калиграфски: Поднесено на графа на Суер за проявената храброст в битката при Ватерло, 1815.
О, не! Кутийката не само представляваше изящен, красив предмет, но имаше и историческа стойност за семейство Суер. Вероятно струваше хиляди долари. Налагаше се някак да я върна в замъка, без Чарли да разбере, че съм я взимала.
Чарли и без това не одобряваше особено поведението ми и това щеше да направи нещата още по-лоши. Не че ми пукаше, искам да кажа: нямах намерение да го виждам никога вече. Даже да ми предложи нова нощ, след която да ме терзаят угризения, въобще няма да ме изкуши. Беше ми дошъл до гуша. С нетърпение очаквах да свърши утрешния ден, да се върна в Ню Йорк и да изкарам среща за една нощ с мъж, когото няма да видя повече и който не е синът на съседа, чието семейство враждуваше с моето.
Чух гласове и затръшването на врата долу. Всички очевидно се бяха върнали. Бързо скрих кутийката в ръчната си чанта със зеброва шарка. По стълбите изтрополиха забързани стъпки и в следващия миг мама, татко и Джули се струпаха на прага на стаята.
— Добре ли си, скъпа? — попита мама. — Защо лежиш върху дрехите на Джули?
— Изтощена съм от часовата разлика — промълвих аз. — Извинявай за днес, мамо. Не е истина онова, което казах за тържеството.
— Навярно мнозина биха предпочели да попаднат в задръстване, вместо да присъстват на прием на майка ти — обади се татко. — Ох! — извика той, понеже мама го перна здравата по тила.
— Питър, това е твое тържество.
— Тогава защо не ми позволи да поканя някои от приятелите си?
— Мамо, всичко ще бъде наред — намесих се аз.
— Побъбрихме си много мило с Каролина, след като ти си тръгна. Чарли изглежда страшно разумно момче. Обясни на майка си колко мелодраматично възприема инцидента със столовете. Одобрихме се. След толкова години — най-после! Графинята ще дойде на тържеството с Чарли. Новината е сензационна, нали?
Не, помислих си аз. По-добре да се обадя на Патрик Сакстън да изпрати хеликоптер да ме вземе. Дали има място да кацне на моравата на Старата енорийска къща?
— Смятам да облека кремавия си костюм от Каролин Чарлз. Как мислиш?