– Да?
– Сигурна ли си за всичко това? Не само за списъците, а за всичко? Защото цялата история ще стане публично достояние. След ден-два цял Ню Йорк ще научи за чичо ти и баща ти и за това, което са извършили. Няма да можем да приберем духа в бутилката, след като го освободим.
Джо погледна Уин и се опита да намери гласа си, за да отговори на въпроса му. Помисли си за снимката, закачена във фоайето в седалището на „Ван Хутън“ – онази на баща ù и чичо ù в Занзибар преди толкова много години. Сърцето ù се сви. Беше обичала баща си, липсваше ù, но знаеше, че до края на живота си ще се опитва да свикне с факта, че добрият човек, когото бе познавала, беше вършил ужасни неща.
Колко животи са били откраднали двамата с чичо ù, когато е била направена тази снимка? Колко хора са били заробили? Жени, разделени от мъжете си. Деца, откъснати от обятията на родителите им. Тя си помисли и за едно друго откраднато дете, за Фей. Спомни си изражението ù и това на Елинор, когато бяха разбрали, че са майка и дъщеря. На Елинор Оуенс ù бе отнело шестнайсет години да намери дъщеря си. А клетият Стивън Смит така и не бе успял.
– Да, Уин – каза Джо накрая. – Сигурна съм.
Брам пристъпи напред.
– За бога, Джо, не го прави – каза той. – Трябва да има и друг начин.
– Но само един начин е правилният – каза Джо.
Усмихна му се – усмивка, събрала в себе си смелост, страх и загуба. Най-сетне бе прекрачила ръба на скалата.
– Ще съсипеш семейството си – каза той.
– Чичо ми съсипа семейството ни. И баща ми. Преди много години в Занзибар.
Тя се обърна към Еди. Той беше свършил с писането. Беше затворил бележника. Тя знаеше, че съдържанието на този бележник ще съсипе бъдещето ù и ще осигури бляскаво такова за него. Историята беше голяма и със сигурност щеше да му помогне да получи работата, към която се стремеше.
– Не е задължително да го правя, Джо – каза той, сякаш прочел мислите ù. – Мога да изгоря бележника. Да оставя някой друг да напише точно тази история.
Джо поклати глава.
– Благодарих ти, когато те срещнах за първи път. Сега отново ти благодаря, Еди.
– За какво? За това, че те вкарах в приют? И после в затворническа килия? – пошегува се той и се приближи към решетката.
– За това, че ми помогна да разкрия истината.
Еди хвана един от студените железни прътове.
– Истината си има цена, Джо. Висока цена – каза той. – Надявам се, че го знаеш.
Тя кимна и сложи ръка върху неговата. За момент пръстите им се преплетоха. За момент тя се чувстваше, сякаш никога не се бе усъмнявала в него. Сякаш никога не беше правила грешки. Сякаш не бе казала „да“ на Брам. За момент той отново бе само неин.
– Лъжите струват по-скъпо – рече тя тъжно.
После отстъпи назад и с печална усмивка каза:
– Върви, Еди. Побързай. Преди всички редакции на „Парк Роу“ да научат какво е станало. Най-сетне получи историята си.
Глава деветдесет и осма
Площад „Грамърси“
15 януари 1891 година
Джо вървеше из празните стаи на родната си къща и се чувстваше също толкова изпразнена от съдържание.
Прокара ръка по мраморната полица на камината в трапезарията и проследи с пръсти едно светло петно на стената, където бе висяла картина. Токчетата на ботите ù отекваха по оголения дървен под.
Беше прекарала толкова щастливи часове в тази къща – коледни празненства, рождени дни, тържествени вечери. Почти можеше да чуе гласа на баща си как посреща роднини и приятели.
Тези времена си бяха отишли също като него и никога нямаше да се върнат.
Мебелите бяха разпродадени на търг. Къщата беше продадена. Едно семейство от Филаделфия я беше купило. Бащата беше от новия тип хора, притежаваше фабрика за пишещи машини. Съвсем различно семейство от останалите обитатели на площад „Грамърси“.
„Стандарт“ също бе продаден. Сега Еди работеше в „Трибюн“. Бяха го наели след статията му за „Ван Хутън“, а след това си беше създал репутация с репортажите за ареста и делото срещу Филип Монтфорт. Общо взето, за една нощ се беше превърнал в най-четения журналист в Ню Йорк. Джо се радваше за него. Беше му писала да му го каже. Не го беше виждала от делото. Сега той беше много зает. Поне така ù беше казал.
Джо чакаше да се сбогува с майка си. Ана заминаваше за Уинетка същия следобед и щеше да живее близо до сестра си.
– Далече е от Ню Йорк – бе казала тя, след като съобщи на Джо за плановете си, – но се боя, че не е достатъчно далече. Никъде не е достатъчно далече. Не и след всичко случило се.