В края на процеса Филип Монтфорт бе признат за виновен в непредумишленото убийство на брат си и получи доживотна присъда. Малън бе признат за виновен по две обвинения в побой и три обвинения в предумишлено убийство. Съдията смекчи смъртната присъда на доживотна заради показанията му срещу Монтфорт.
Както беше предрекъл Брам, Джо съсипа не само Филип, а цялото си семейство. Старата нюйоркска аристокрация вече не допускаше Монтфорт в домовете си. Маделин, Карълайн и Робърт се преместиха в Минеаполис. Оцелелите съдружници във „Ван Хутън“ – Ейса Тълър и Джон Бревоорт – се превърнаха в персони нон грата заради участието им в търговията с роби и заедно със семействата си напуснаха Ню Йорк.
Ана бе приела всичко това много тежко, но посрещна събитията със смелост и финес. Филип Монтфорт, човекът, когото бе познавала и обичала, беше убил съпруга ù. Същият този съпруг бе замесен в търговия с роби. А самата тя почти беше затворила собственото си дете в лудница – факт, за който искрено се беше извинила на Джо.
Всичко, което Чарлс беше осигурил на семейството си, беше продадено и парите бяха дарени на няколко благотворителни организации. Собствеността, която майката на Джо бе внесла в семейството преди брака – къщата на „Грамърси“, бижутата и множество скъпи наследствени предмети – също бяха продадени. Ана смяташе да живее с приходите от тези продажби.
Освен това беше създала инвестиционен фонд за Джо, който щеше да ù осигурява около петстотин долара на месец. Сумата не се и доближаваше до парите, с които би разполагала Джо, ако не беше казала и направила нищо и се бе омъжила за Брам, но щеше да ù свърши работа.
Докато траеше това огромно изпитание, Джо бе започнала да гледа на майка си с други очи. Възхищаваше се на силата ù, на твърдостта ù и на това, че настоя да направи не само онова, което се изискваше от нея, а всичко, което бе редно да се направи. „Сой“ – би го нарекла Маминка Олдрич. Джо предпочиташе думата „характер“.
– Джоузефин! – извика Ана.
Тъкмо бе слязла на долния етаж, готова да раздава инструкции в последния момент. Планът им беше тя да тръгне за Уинетка преди Джо и да подготви новия им дом. Това беше малка, скромна къща, но затова пък в най-добрия квартал. Джо щеше да остане тук още седмица, за да се погрижи и последните мебели да бъдат изпратени в аукционната къща и да не останат неплатени сметки.
И дума не стана да се върне в училището на госпожица Спаркуел. Джо бе получила писмо от директорката, което гласеше, че в светлината на трагичната смърт на баща ù и последвалите събития, за Джо, която вероятно е в особено уязвимо състояние, е най-добре да не се връща на училище тази година. Или коя да е следваща година, каза си Джо, четейки между редовете, написани от госпожица Спаркуел.
– Ще трябва да занесем документите в кантората на адвоката и не забравяй да занесеш ключовете на новите собственици. Те са отседнали в...
– „Уолдорф-Астория“! Повтори ми го пет пъти, мамо! – запротестира Джо.
Ана закопча коженото си палто.
– У теб ли са билетите за влака? Твоят и на Кейти? – попита тя.
– Да, мамо.
Кейти щеше да пътува за Уинетка с Джо като по-възрастен придружител.
– Не забравяй да заключваш вратите през нощта и да не оставяш горящи лампи. Господин Тийкстън вече го няма, за да проверява.
Бяха го освободили предишния месец.
– Непременно. Колата ти е тук – каза Джо. – Ако не тръгнеш сега, ще изпуснеш влака.
Ана целуна Джо, сбогува се и тръгна към вратата. Спря точно пред нея и се обърна за последен път.
– Толкова съжалявам, Джоузефин – каза тя прочувствено.
– За какво? – попита Джо, несвикнала на такъв тон от майка си.
– За всичко, което загуби – отвърна Ана.
И тогава, в необичайна за нея проява на емоции, тя се върна при Джо, взе лицето ù в ръце и отново я целуна.
– Но ти си различно момиче. Съвсем не такава, каквато очаквах да станеш. А и времената са различни. Затова съм изпълнена с надежда, че ще откриеш много нови неща.
После излезе, затвори вратата и пое надолу по стълбите, а на Джо ù се стори, че са се сбогували за последен път, а не за пореден. Внезапно ù се прииска да се затича към майка си и да я прегърне, но си каза, че не бива да се държи детински. Знаеше много добре как би реагирала майка ù на една такава драматична сцена насред улицата. Затова тя просто загледа как тръгна файтонът, как зави зад ъгъла и изчезна.