Тя поклати глава.
– Уинетка? Мили боже. Какво изобщо ще правя там? Ще се спаружа и ще умра.
– Не, Джо. Не и ти. Спаружването не ти е в характера.
Беше ù казал толкова много и при все това, когато погледна в очите му, Джо остана с усещането, че много повече бе премълчал. Зачуди се дали не го е преценила погрешно. Може би и в неговото сърце имаше тайни мечти. Неща, различни от сделки за недвижими имоти, железопътни маршрути, с които искаше да се занимава. Ако ги имаше, тя никога нямаше да научи за тях. Тези тайни щеше да разкрива Елизабет, не тя.
И двамата се изправиха. Джо му подаде ръка, но вместо да я стисне, Брам я прегърна и я притисна силно до себе си.
– Сбогом, мила Джо – каза той. – Желая ти късмет, макар че няма да ти е нужен. Сега ще можеш да напишеш собствената си история. Това е най-големият късмет.
После той пое по добре отъпканата алея на парка. С всяка стъпка се смаляваше. Размиваше се. Докато не се превърна в още една анонимна фигура сред много други.
Докато го гледаше как се отдалечава, Джо имаше чувството, че гледа човек на стара снимка.
Образ от миналото. Зърнисто черно-бяло изображение.
Мътно и избледняло. Минало.
Глава стотна
– Хайде, Кейти! – извика Джо. – Тичай! Ще изпуснем влака!
– Нямаше да стане така, ако не бяхме закъснели заради теб! – викна в отговор Кейти.
Двете се втурнаха тичешком в Гранд Сентръл. Влакът им тръгваше след пет минути. Щеше да ги отведе в Чикаго, където щяха да се прехвърлят на друг за Уинетка. Джо не бе планирала да тръгне от „Грамърси“ толкова късно, но в последния момент бяха изскочили разни неща.
Джо бе прекарала натоварена седмица след заминаването на майка си и днешният ден не беше изключение. Адвокатът на майка ù се бе отбил сутринта с наръч документи, които Джо трябваше да ù занесе. После тя се сети, че не е минавала през пощата, за да им каже да препращат писмата. Там чиновникът ù беше дал да попълва формуляр и после ù бе връчил сноп току-що пристигнали писма. Тя му бе благодарила и после беше хукнала към къщи да вземе Кейти.
Поне нямаха много багаж, който още повече щеше да ги забави, носеха само по един малък куфар за всяка. Кейти я очакваше щедро възнаграждение за това, че щеше да придружи Джо до Уинетка и после да се върне в Ню Йорк, но тя не беше особено щастлива. Имаше си нов ухажор и искаше да е с него.
– Точно на теб ли ти трябва придружителка? – беше се пошегувала тя, когато Джо я помоли да пътува с нея. – И за какво? Ако случайно някой те погледне накриво? Ти просто ще извадиш пищова, като добрата ти приятелка джебчийката и ще му пръснеш капачката на коляното.
Сега Джо провери на таблото за заминаващи влакове на кой перон трябва да отидат. Видя, че ще закъснее с двайсет минути.
– О, слава богу! – възкликна тя. – Хайде да седнем и да си починем.
Двете с Кейти се настаниха на една от дървените пейки, близо до гишето за билето. Кейти отвори вестника, който си носеше, а Джо се огледа. Видя семейство с пет шумни деца. Две възрастни жени, които изглеждаха като сестри. Пътуващ търговец с куфарче мостри. Неколцина бизнесмени. Две жени с шапки с плътни воали пред лицата минаха точно покрай пейката. Едно вестникарче изреждаше днешните заглавия. Ваксаджийче рекламираше услугите си. Продавачка на гевречета разнасяше стоката си.
Джо осъзна с натежало сърце, че това са последните минути, които прекарва в Ню Йорк, града, в който бе родена и израснала. Сърцето ù щеше да се пръсне. „Как бих могла да го напусна?“ – помисли си тя. Но как би могла да остане? Къщата беше продадена. Билетите за влака бяха купени.
Тя реши да се разсее от тъгата с четене на писмата, които беше взела от пощата. Имаше едно за майка ù от банката. Друго от аукционната къща. Няколко сметки.
И едно писмо за нея. От Еди. Сърцето ù подскочи, когато го видя. Бързо скъса плика и зачете.
21 януари 1891 г.
Скъпа Джо,
Дължа ти нещо – отговор.
Преди няколко седмици в „Чайлдс“ ме попита дали съжалявам.
Тогава не ти отговорих. Не можах.
Сега мога, затова ето го отговора: не съжалявам.
Ядосан съм, тъжен съм, но не съжалявам и никога няма да съжалявам.
Желая ти късмет в Уинетка. Ще ми липсваш.