„Нашият стар свят е затворен за мен, мамо – пишеше тя, – но всичко е наред, защото не ми липсва. Той е по-мрачно място, отколкото предполагах. Сега откривам един цял нов свят, в който има толкова много хора. Прекрасни хора. И ужасни хора. Повече хора, отколкото съм си представяла, че съществуват, с толкова много истории.“
Ана бе отговорила, че не е особено изненадана и че Уинетка, разбирала тя, би била твърде тясна за Джо.
„Моля те, бъди внимателна, Джоузефин – бе написала Ана. – И не забравяй, че си Монтфорт. Някога това беше уважавано име. Може би ти можеш отново да го направиш такова.“
Джо се бе превърнала в кълбо от нерви, докато чакаше светофара да светне в зелено. Мушна ръка в джоба на палтото си и потърси картичката. Бяха я препратили на новия ù адрес. Отпред имаше снимка на езерото Мичиган. Отзад пишеше: „Ще ми се да беше тук.“ Нямаше име, нито обратен адрес. Джо обаче знаеше кой е изпратил картичката, и се надяваше, че примерните граждани на Чикаго вардят добре портфейлите си. Зарадва се, че Фей и Елинор са успели да избягат. Надяваше се, че са на топло и безопасно място и имат достатъчно за ядене. Знаеше, че могат да разчитат една на друга.
Тя прибра картичката. Докосваше я всеки път, когато имаше нужда от малко смелост. А сега имаше нужда от цялата.
Светна зелено. Джо прекоси улицата, сви вдясно и се изправи пред сградата, която ù трябваше. Спря пред вратата. На нея блестеше една дума: „Трибюн“.
– Fac quod faciendum est – прошепна тя и бутна вратата.
Администраторката я поздрави и ù подаде малка месингова плочка с името ù. Джо се отправи нагоре по стълбите с широка усмивка.
Когато влезе в редакцията, видя как редакторът за местни новини трие сол на главата на някакъв нещастен репортер. После мерна главния редактор, господин Джонсън, да говори по телефона в кабинета си. Той ù кимна и ù се усмихна, а тя отвърна на усмивката. Той беше човекът, който я бе нарекъл роден талант.
Имаше още един кабинет, в другия край на редакцията. Той не беше на редактор, а на старши репортер – онзи, който отговаряше за криминалните новини. Вратата беше отворена. Тя спря пред нея и изчака мъжа в кабинета, който удряше бясно по клавишите на пишещата машина, стиснал молив между зъбите си, да вдигне глава и да я забележи.
– Джо? – рече Еди Галахър, след като извади молива от устата си. – Какво правиш тук?
Тя се усмихна широко и вдигна малката плочка, която ù бе дала администраторката. На нея бе изписано името ù.
Еди се втренчи в плочката объркан. После се усмихна.
– Добре дошла в редакцията, госпожице Монтфорт – каза той. – Нели Блай ще трябва да внимава.
После се върна към работата си.
„Усмихна се“ – каза си Джо. Все е нещо. Някакво начало.
Тя продължи да върви, докато стигна дъното на помещението, където започваха новаците. Седна на едно очукано дървено бюро, върху което имаше единствено пишеща машина и сноп хартия.
За момент се видя такава, каквато беше в деня, когато влезе в редакцията на „Стандарт“, за да предаде на Арнолд Стоутман завещаното му от баща ù.
Онова момиче вече го нямаше. Нямаше ги и илюзиите, с които бе живяла.
Джо беше направила пълен кръг и се беше озовала там, откъдето започна, там, където искаше да бъде.
Щеше да пише репортажи.
И собствената си история.