– О, небеса. Нещо друго?
Джо се поколеба.
– Всъщност има. Статия за малтретирането на деца работници в тъкачната фабрика на Фентън – каза тя и подаде купчина листове на приятелката си.
– Ха! Много смешно, драга моя – усмихна се Труди. Усмивката ù изчезна, щом прочете първите няколко реда. – О, мили боже. Говориш сериозно.
Труди продължи да чете, погълната от статията, а Джо я наблюдаваше развълнувано. Джо завършваше училище догодина и през всичките си три години тук бе писала за „Нарцис“. Тази статия обаче бе първата истински важна. Беше работила усърдно над нея. Беше поемала рискове. Точно като истинските репортери.
– Какво мислиш? – нетърпеливо попита тя, когато приятелката ù свърши с четенето.
Труди я изгледа продължително.
– Мисля, че си си изгубила ума.
– Да, но статията харесва ли ти? – настоя Джо.
– Много.
Джо, която седеше на ръба на стола си, сега скочи оттам и прегърна Труди.
– Само че това няма никакво значение – строго продължи Труди, когато Джо се върна на мястото си. – Ако предадеш броя на Спарки с тази статия вътре, свършено е с теб. Ще те накажат със задържане след часовете за цяла седмица и ще напишат писмо на родителите ти.
– Не е толкова зле. Нели Блай пише много по-провокативни материали – защити се Джо.
– Сравняваш се с Нели Блай? – не повярва на ушите си Труди. – Нима е нужно да ти напомням, че тя е скандална репортерка, която се бърка в чуждите работи и няма никаква надежда да се омъжи за свестен мъж? Ти, за разлика от нея, си Монтфорт, а членовете на семейство Монтфорт се женят. Рано и изгодно. Това е всичко.
– Е, тази Монтфорт ще постигне малко повече от това. Като например да пише статии за вестници.
Труди повдигна една перфектно оформена вежда.
– Нима? Информирала ли си майка си?
– Още не – призна Джо.
Труди се засмя.
– И никога няма да я информираш, нали? Освен ако не искаш да се намериш затворена в манастир, докато навършиш петдесет.
– Тру, тази история трябва да бъде разказана – каза Джо с неприкрито вълнение. – С тези клети момичета се държат безобразно. Принуждават ги да работят прекалено много и им плащат прекалено малко. На практика са робини.
– Джо! Откъде, за бога, знаеш всичко това?
– Говорих с няколко от тях.
– Не е възможно – каза Труди.
– Напротив. В неделя. След църковната служба.
– Но ти се прибра в стаята си след службата. Каза, че те боли главата.
– И после излязох през прозореца и отидох долу при реката. В един от пансионите там – Джо понижи глас. Не искаше никой друг да я чуе. – Един фермер ме закара дотам с каруцата си. Говорих с три момичета. Едното беше на седемнайсет. Колкото нас, Тру. Другите бяха още по-малки. Работят по десет часа на ден, на крак, пред тези адски станове. Нараняванията са често срещани. Както и грубият език и... определени ситуации. Казаха ми, че някои от момичетата се забъркват с лоши мъже и стават безпътни.
Труди се ококори.
– Наистина ли смяташ, че господин Ейбрахам Олдрич би искал бъдещата му съпруга да знае дори за съществуването на безпътни момичета, да не говорим пък за писането на историите им? Бъдещата госпожа Олдрич трябва да е непорочна не само телом, но и духом. Само от мъжете се очаква да знаят за... – Труди също понижи глас – ... за секса. Ако се разчуе какво си направила, ще изгубиш не само мястото си тук, а и най-желания ерген в Ню Йорк. За бога, бъди разумна! Нито една тъкачка, безпътна или друга, не струва колкото милионите на Олдрич!
Мей Делано вдигна глава от книгата си.
– Какво значи безпътна? – попита тя.
Джо изстена.
– Кажете ми – изхленчи Мей.
– Много добре – съгласи се Труди и се обърна да погледне Мей. – Това е момиче, което носи дете, но си няма съпруг.
Мей се засмя.
– Това показва колко малко знаеш ти, Труди ван Ейк. Щъркелът носи бебета само след като се омъжиш, не преди това.
– Хайде, Мей, тръгваме си – подкани я Либа Нюланд и хвърли злобен поглед към Труди. – Нивото на разговорите тук не ни подхожда.
– Обзалагам се на един долар, че Либа ни клюкари на Спарки – заяви Труди мрачно, докато гледаше отдалечаващите се гърбове на двете момичета. – Тъкмо ми свърши наказанието за пушенето, и сега ти ще ми докараш ново!
Разочарована от липсата на ентусиазъм у Труди, Джо дръпна статията си от ръцете ù. Искаше ù се Труди да я разбере. Някой да я разбере. Беше прочела „Десет дни в лудницата“ на Нели Блай и „Как живее другата половина“ на Джейкъб Рийс и двете книги я бяха трогнали дълбоко. Беше се ужасила, когато разбра в какви страдания живеят бедните, и реши да последва примера на тези двама репортери, доколкото ù беше възможно.