Помисли си за момичетата от тъкачната фабрика, с които беше разговаряла. Изглеждаха изтощени до смърт. Лицата им бяха бледи като мляко, с изключение на тъмните кръгове под очите. Бяха спрени от училище и принудени да работят. Не им се позволяваше да говорят, нито да ходят в тоалетната, освен в обедната почивка. Едно от момичетата ù каза, че след края на работния ден едва върви, толкова я болят краката от стоенето пред стана.
Всички тези истории бяха натъжили Джо и я бяха разгневили до крайна степен.
– Тру, защо станах редактор на „Нарцис“? – изведнъж попита тя.
– Нямам представа – отвърна Труди. – Трябваше да станеш член на клуба на песнопойките. Дори ти не би могла да си докараш неприятности, ако пееш „Ела в градината, Мод“.
– Аз ще ти кажа.
– Така и подозирах – сухо рече Труди.
– Станах редактор, защото искам да информирам читателите си. Защото искам да дръпна завесата, която скрива несправедливостите около нас – заговори Джо разпалено. – Ние, които имаме пари и положение, и глас, трябва да използваме всичко това, за да помагаме на онези, които нямат нищо. Но как бихме могли да им помагаме, ако даже не знаем за тях? И как бихме могли да разберем, че ги има, ако никой не пише за тях? Кажи ми, Труди, толкова ли е нередно да искаш да знаеш разни неща?
Няколко глави се обърнаха към нея, когато свърши. Момичетата я гледаха втренчено. Тя им отвърна с настоятелен гневен поглед и те се извърнаха.
– Тези момичета страдат – каза тя, вече по-тихо. – Толкова са нещастни.
Труди взе ръката ù в своята.
– Мила моя Джо, няма по-нещастен човек от нас с теб – каза тя. – Нито ти, нито аз сме сгодени. Ние сме стари моми. Жалки и незначителни. Не можем да ходим никъде сами. Не бива да проявяваме каквато и да е смелост в езика, облеклото или емоциите си, за да не отблъснем някоя подходяща партия за женитба. Не ни е разрешено да имаме собствени пари и най-вече... – тя стисна ръката на Джо, за да подчертае важността на думите си – не ни е разрешено да имаме собствено мнение.
– Това не те ли притеснява, Тру? – разстрои се Джо.
– Разбира се, че ме притеснява! И тъкмо затова възнамерявам да се омъжа възможно най-скоро – заяви Труди.
Тя скочи от мястото си, престори се, че разтваря въображаемо ветрило и закрачи из стаята, имитирайки дама от висшето общество.
– Когато стана госпожа Гилбърт Гроувнър и се настаня доволно в пищното си имение на Пето авеню, ще правя единствено каквото аз пожелая. Ще говоря каквото искам, ще чета каквото искам и ще излизам всяка вечер, от глава до пети в коприна и диаманти, за да се усмихвам на обожателите си от личната си ложа в Метрополитън опера.
Беше ред на Джо да вдигне вежда.
– А господин Гилбърт Гроувнър? Той къде ще бъде? – попита тя.
– У дома. Ще се муси пред камината с последния брой на бизнес каталога на Крейн – каза Труди и изимитира изражението на вечно недоволство, присъщо на Гилбърт.
Въпреки яда си Джо се засмя.
– Никога няма да разбера защо не ти дадоха главната роля в училищната пиеса. Мястото ти е на сцената – каза тя.
– Нищо подобно, много благодаря. Предложиха ми ролята и аз я отказах. Господин Гилбърт Гроувнър не гледа с добро око на театралните занимания.
За момент Джо забрави собствените си грижи. Тя познаваше Гилбърт. Беше самодоволен и вечно мърморещ, двайсетгодишен – и вече старец. Освен това беше неприлично богат.
– Наистина ли ще се омъжиш за него? – попита тя.
Не можеше да си представи красивата, жизнерадостна Труди омъжена за Гилбърт – не повече, отколкото можеше да си представи колибри, женено за крастава жаба.
– Така смятам. Защо не?
– Защото... защото ще трябва... – Джо не можа да го каже.
– Да лягам с него? – довърши вместо нея Труди.
Джо се изчерви.
– Нямаше да кажа това!
– Но точно за това мислеше.
Труди погледна през близкия прозорец. Очите ù пробягаха над моравите, далечните полета и се взряха в едно място, едно бъдеще, което само тя виждаше.
– Малко нощен дискомфорт в замяна на цели дни спокойствие. Не е лоша сделка – каза Труди с тъжна усмивка. – Някои от нас не са толкова състоятелни, колкото други. Моят баща едва се справя с таксите ми за училище, да не говорим за сметките при шивачката – Труди се обърна към Джо. – Знаеш правилата – вържи някой мъж и после прави каквото си искаш. Но в името божие, докато не вържеш мъжа, се усмихвай глуповато и говори за лалета, не за тъкачки!