Джо знаеше, че Труди е права. Спарки щеше да се ужаси, ако откриеше какво е направила. Както и родителите ù, семейство Олдрич и целият Ню Йорк. Поне нейният Ню Йорк, Ню Йорк на старите пари. Младите момичета, родени в тези стари семейства, излизаха в обществото, сгодяваха се и се връщаха обратно към приемите, официалните вечери и баловете. Не скачаха в опасния, мръсен свят на обикновените хора, за да станат репортери или каквото и да е друго.
Момчетата обаче можеха да го направят. Вярно, не можеха да станат репортери – тази професия се смяташе за прекалено долно занимание за един джентълмен, – но можеха да притежават вестници, да управляват бизнес начинания, да практикуват право, да развъждат коне, да се занимават със земеделие или да участват в държавното управление като някои представители на семействата Джей и Рузвелт. Джо знаеше всичко това, но не го приемаше. Тези факти жулеха духа ù така, както банелите на корсета жулеха тялото ù.
„Защо – запита се тя сега – момчетата могат да правят разни неща и да бъдат разни неща, а момичетата могат само да гледат отстрани?“
– Джо?
Джо вдигна глава. Над нея стоеше Анабела Полдинг, нейна съученичка.
– Спарки те вика в кабинета си – каза тя. – Веднага.
– Защо? – попита Джо.
– Не каза. Каза само да те намеря и да те изпратя при нея. Намерих те, така че те пращам.
– Либа е изклюкарила – със зловещ глас заяви Труди.
Джо си събра статиите, притеснена от предстоящия разговор с директорката. Нямаше да ù се размине.
– Не се тревожи, скъпа – успокои я Труди. – Сигурна съм, че ще ти наложи няколко дни задържане след часовете. Освен ако не те изключи.
– Такава си ми утеха – каза Джо.
Труди се усмихна тъжно.
– Какво да ти кажа? Аз просто искам да пуша. За Спарки това е простимо. Ти, от друга страна, искаш да знаеш разни неща. А това никой не би простил на никое момиче.
Глава втора
Джо забързано излезе от сградата „Холистър Хол“, прекоси затревения квадрат между нея и „Слокъм“ – сградата, където се намираше кабинетът на директорката, и влезе вътре. Във фоайето висеше високо огледало с позлатена рамка. То хвана отражението ù, докато бързаше към стълбите – стройно момиче с дълга кафява пола, блуза на тънко райе и високи боти с връзки. Чупливата черна коса бе вдигната над високо чело, под което блестяха две живи сиви очи, привличащи вниманието към необичайно красивото лице.
– Ще станеш красавица – често казваше майка ù. – Стига да спреш да се мръщиш.
– Не се мръщя, мамо, а мисля – неизменно отговаряше Джо.
– Е, спри тогава. Непривлекателно е – казваше майка ù.
Джо стигна до вратата на кабинета на госпожица Спаркуел и спря, за да се подготви за предстоящия разпит. После почука.
– Влез! – покани я гласът на директорката.
Джо завъртя дръжката на вратата и я отвори, готова да срещне строгия поглед на директорката. Това, за което не бе подготвена, беше да я види застанала пред прозореца с кърпичка в ръка да попива сълзи от очите си. Нима историята за малките тъкачки я бе разстроила до такава степен?
– Госпожице Спаркуел, не зная какво ви е казала Либа, но историята заслужава да бъде публикувана – започна Джо, избрала тактиката на ранно нападение. – Крайно време е „Нарцис“ да предложи на читателките си нещо по-стимулиращо от стиховете за котенца.
– Мила моя, не те извиках, за да разговаряме за „Нарцис“.
– Така ли? – изненада се Джо.
Госпожица Спаркуел допря ръка до челото си.
– Господин Олдрич, бихте ли могли? Аз... аз мисля, че не съм в състояние – каза тя с пресеклив глас.
Джо се обърна и с изумление видя, че в стаята, на едно канапе, седят двама от най-старите ù приятели – Ейбрахам Олдрич и сестра му Аделаид. Толкова беше съсредоточена в защитата на статията си, че не ги бе забелязала.
– Брам! Ади! – възкликна сега и припна към тях. – Каква чудесна изненада! Но ми се иска да ме бяхте предупредили, че ще идвате. Щях да се преоблека в нещо различно от униформа. Щях да... – Гласът ù заглъхна, когато си даде сметка, че и двамата са облечени изцяло в черно. Обхвана я леден ужас.
– Боя се, че носим лоши новини, Джо – започна Брам и се изправи.
– О, Джо. Трябва да бъдеш смела, мила моя – прошепна Ади и също стана от канапето.
Джо погледна от единия към другия с нарастващ ужас.
– Плашите ме – каза тя. – За бога, какво се е случило?
И в този момент разбра. Господин Олдрич от известно време боледуваше.
– О, не. О, Брам. Ади. Баща ви, нали?
– Не, Джо, не нашият баща – тихо каза Ади, после хвана ръката на Джо.