– Не вашият ли? Н-н-не разбирам.
– Джо, баща ти е мъртъв – каза Брам. – Нещастен случай. Чистел един револвер в кабинета си снощи и той гръмнал. Тийкстън го открил. С Ади дойдохме да те отведем у дома. Ще ти съберем багажа и...
Но Джо не чу останалото. Стаята и всичко в нея се завъртя в кръг и после се разпадна. Няколко секунди тя не можа да си поеме въздух, нито да проговори. Как е възможно баща ù да е мъртъв? От всички сигурни, непоклатими неща в живота ù той беше най-сигурното. А сега Брам ù казваше, че си е отишъл... че го няма... и тя изпита чувството, че земята под нея се руши.
– Джо? Чуваш ли ме? Джоузефин, погледни ме.
Брам стоеше до нея. Беше сложил ръка на рамото ù, за да я подкрепи. Звукът на гласа му я върна обратно, напомни ù, че хора като тях не правят сцени на обществени места. А обществено място за семействата Олдрич и Монтфорт беше всичко извън личната ти спалня.
– Добре ли си? – попита я той.
Джо успя да отговори.
– Да, благодаря ти – каза тя. После се насили да продължи. – Ще бъда готова след малко. Трябва само да си взема малко багаж. Моля да ме извините.
– Нека дойда с теб – настоя Ади. Тя хвана Джо за ръката и двете се запътиха към общежитието. – Ще се опитаме да хванем влака в пет и пет. Той ще ни остави на Гранд Сентръл, преди да мръкне. Не бива да рискуваме да пристигнем на гарата след мръкнало. Прекалено е опасно – запритеснява се на глас Ади. – Градът вече не подхожда на хора като нас. Превзет е от чужденци, престъпници и машинописци.
Бърборенето на Ади едва стигаше до съзнанието на Джо. Тя се чувстваше замаяна, полагаше усилия, за да мести краката си един пред друг. Моравите и сградите на училището минаваха покрай нея като неясни петна. Беше минала по същия път само преди няколко минути, но сега едва осъзнаваше къде се намира. За секунда само всичко се бе променило.
Общежитието беше пусто, когато стигнаха. Всички останали ученички бяха на сбирки на клубовете си или в библиотеката. Ади отвори вратата на стаята на Джо и ù направи път.
– Ето ни тук, съвсем самички. Сега можеш да плачеш, ако искаш, няма кой да те види – каза ù тя.
Джо седна на леглото си, скована от шока. Зачака да дойде бурята от сълзи, но това не стана.
Ади затършува за куфара на Джо, но Джо я спря.
– Няма нужда от багаж – каза тя. – Имам достатъчно дрехи у дома. Би ли могла само да ми вземеш палтото и ръкавиците?
– Колко си смела, да не даваш воля на сълзите си – похвали я Ади. – Така е по-добре впрочем. Няма да слезеш от влака със зачервени очи. Не е нужно великите некъпани маси да те зяпат.
Джо кимна. Все така скована. Ади бъркаше, но Джо нямаше да я поправи. Тя не задържаше сълзите си. Сълзи нямаше. Отчаяно искаше да заплаче, но не можеше.
Сякаш сърцето ù, стегнато като тялото ù в свой собствен корсет, вече не можеше да намери истинската си форма.
Глава трета
– Хората умират. Случва се всеки ден – високомерно заяви госпожа Корнилиъс Дж. Олдрич III. – Затова е толкова важно да се правят нови.
Намираше се на погребалната гощавка в дома на Чарлс Монтфорт – мрачна, но пищна сбирка. Поне така беше, докато не пристигна госпожа Олдрич, по-известна на всички като Маминка.
– Още чаша чай, Маминке? – попита Ади Олдрич и вдигна чайника от ниската масичка пред себе си.
– Не, пусто да опустее! За трети път ме питаш! Иди питай младия Бийкман ей там дали не иска нещо. Не виждам пръстен на ръката ти, госпожичке! – излая Маминка.
Ади поруменя и постави чайника обратно на масичката. Маминка, настанена в кресло с висока облегалка в приемната на Монтфортови, прехвърли вниманието си върху жената, която седеше срещу нея – Маделин Монтфорт, лелята на Джо.
– Разбирам, че семейството е в траур, естествено, че разбирам. Но не виждам в това причина да се отлага годежът – кисело заяви тя. Взе една бисквитка от подноса на масичката и я даде на шпаньола, който лежеше в скута ù. – Днешните момичета! Не ги разбирам. Чакат да станат на двайсет, преди да се омъжат, и раждат толкова малко деца!
Джо, която се взираше в празното пространство, смътно съзнаваше, че Маминка говори за нея, за Брам и за женитба. Изглежда се е очаквало предложение, което сега ще се забави заради смъртта на баща ù.
„Трябва ли да се вълнувам?“ – запита се тя. Трудно беше да се вълнува предвид обстоятелствата, но дори и те да бяха различни, пак нямаше да ù е лесно да изпита тръпка от новината. Предложението за брак от страна на Брам Олдрич нямаше да е изненада. Откакто Джо се помнеше, всички очакваха двамата с Брам да се оженят. Миналото лято бе дочула майка ù и леля ù да обсъждат въпроса в оранжерията.