– Един брак с Олдрич носи единствено предимства, Ана – бе казала тогава леля ù Маделин. – Брам е чудесен младеж и семейството е много заможно. По-заможно от...
– От нас ли? – високомерно я бе прекъснала майка ù.
– Да – бе признала Маделин. – Прости ми, но тези неща трябва да се казват. С което нямам предвид, че парите им са спечелени набързо. Единственото, което искам да кажа, е, че ако Джо се омъжи за Брам, никога нищо няма да ù липсва.
– Съгласна съм, Мади, и съм склонна да одобря тази женитба, но нека засега всичко остане между нас. Не би било разумно да покажем на Маминка, че пак е постигнала целта си – бе отвърнала майката на Джо. – Не и преди да разбера какво планира да остави бащата на Брам на младото семейство. Олдричови са уважавано семейство, но то не е нито толкова старо, нито толкова видно, колкото нашето. Джо спокойно би могла да се омъжи за Ливингстън или Рузвелт.
Тийкстън, икономът, бе избрал точно този момент, за да се приближи по коридора с поднос за чай в ръце, и за свое разочарование Джо се принуди да избяга, преди той да я хване, че подслушва. Да беше постояла още минута-две, щеше да научи онова, което я интересуваше най-вече: дали Брам я обичаше?
Майката и лелята на Джо бяха запазили мненията си за женитбата за себе си, поне с нея не ги бяха споделили, но това не беше спряло останалите в затвореното им общество да говорят. Особено Маминка.
Но пък Маминка непрекъснато говореше за женитби. Тя беше матриархът на клана Олдрич, самата тя Ливингстън по баща. Във вените ù течеше кръвта на много от най-видните нюйоркски семейства. Беше роднина на почти всяко семейство, което имаше някаква тежест в това общество, и всеки, който имаше някаква тежест, я наричаше Маминка. Беше дълбоко привързана към Херъндейл, имението край река Хъдзън, което баща ù бе подарил за собствената ù сватба, и пристъпваше в Манхатън само когато беше абсолютно наложително, тъй като неизменно предпочиташе горите и ливадите на Херъндейл пред небостъргачите и оживеното улично движение на града.
– Другото, което не разбирам, Мади, е пълното незачитане, което проявява младото поколение по отношение на добрия сой – продължаваше Маминка. – Най-малката дъщеря на Маргарет де Вит ще се жени за някакъв Уитни. За бога, та аз даже не съм чувала това име! Доколкото разбирам, бащата на момчето е в политиката. Младежът би подхождал на дъщерята на някой новобогаташ, но на една Де Вит? – тя поклати глава с отвращение. – И то с такива хубави хълбоци. Ще ги ражда лесно, като дойна крава.
Маделин пребледня. Ръката ù изпусна чашката с чай и тя изтропа в чинийката.
– Кажете ми, Маминке – започна тя, – как е другият ви шпаньол? Суки се казваше, струва ми се. Виждам, че не е с вас. Надявам се, не е болна?
– Нищо подобно. Не ти ли казах? Кучката прихвана! – грейна Маминка. – Чифтосах я четири пъти с Добрия Крал Хари, кучето на Алма Райнландър. Почти бях изгубила надежда с нея, но ето на, другия месец ще се окучи. Де да беше толкова лесно и с дъщерите, а, Мади? Взимаш една здрава разгонена кучка, затваряш я с един готов расов мъжкар и след два месеца си имаш цели шест чистокръвни кученца!
Маделин се вкопчи в перлената си огърлица.
– Ади, струва ми се, че госпожа Холандър си тръгва – каза тя. – Сигурна съм, че ще иска да се сбогува с Джо. Ще се погрижиш ли, моля?
– Разбира се – отвърна Ади.
Хвана Джо за ръката и я дръпна да стане от канапето.
– Толкова съжалявам, Джо. Не знам какво да кажа. Невъзможна е – прошепна тя, когато се отдалечиха на безопасно разстояние. – Преди татко успяваше да я контролира, но откакто е болен, никой вече не може да се справи с нея.
– Всичко е наред, Ади – глухо каза Джо.
Не я интересуваше какво говори Маминка. Тази сутрин бяха погребали баща ù, а с него и част от сърцето ù.
Погребалната служба се беше провела в черквата „Божия благодат“, на „Бродуей“ и Единайсета улица. Черквата беше пълна, тъй като старите семейства все още ходеха да се черкуват там, макар отдавна да не живееха наблизо. Търговията, индустрията и приливът на имигранти ги бяха изтикали от Долен Ню Йорк към горните части на града. Гробището в двора на „Божия благодат“ беше пълно като пейките в черквата, така че Чарлс Монтфорт бе погребан в северното гробище, също собственост на черквата, но в горната част на града. Живи или мъртви, състоятелните нюйоркчани предпочитаха да прекарват времето си в Горен Ню Йорк.
Ади поведе Джо към фоайето, където Тийкстън подаваше наметката на госпожа Холандър, после хукна да предложи чаша чай на Андрю Бийкман. Джо размени няколко думи с госпожа Холандър и я целуна за довиждане. Закрачи обратно към приемната, но в един момент я обзе толкова силно чувство за нереалност, че ù се зави свят. Подпря се на перилото на стълбището, за да не падне.