– Това е домът ми – прошепна тя. – Ето я абаносовата пейка, която татко донесе от Занзибар. Над нея има портрет на дядо Шърмърхорн. Оттатък е приемната, в която са пианото, камината, часовникът и майка ми.
Но как е възможно всички тези неща да са тук, а баща ù да го няма? Как можеше часовникът все още да тиктака? Как можеше в камината да гори огън? Как можеше баща ù да е мъртъв?
Убит от пистолет. Собствения му пистолет. Така казваха всички. Но това просто не бе възможно. Баща ù беше добър стрелец. Познаваше огнестрелните оръжия и държеше няколко в къщата, защото се безпокоеше за безопасността на семейството си. Прекалено много, казваше майка ù. Често обикаляше къщата през нощта и проверяваше вратите и прозорците.
– Скъпа Джо, държиш ли се? – попита я някакъв глас.
Джо, потънала в скръб, не го чу. Гласът отново заговори:
– Джоузефин, добре ли се чувстваш?
Този път Джо го чу и се обърна. Беше преподобният Уилис, семейният свещеник. Гледаше я загрижено. Тя се насили да се усмихне.
– Добре съм, отче. Благодаря ви. Искате ли чаша чай? – попита тя.
– Не, скъпа моя, пих предостатъчно. Може би ще е добре да поседнеш. Изглеждаш бледа.
– Ще седна – съгласи се Джо. Но не тук. Трябваше да избяга от тъжните лица и тихите гласове. Тя се извини и забърза към кабинета на баща си. Докато се качваше по стълбите към втория етаж, си припомни думите от траурното слово на свещеника:
„Чарлс Монтфорт бе човек, който се отнасяше сърдечно с всички. Стожер на обществото. Човек винаги почтен и открит в деловите си начинания и несравнимо щедър към онези с по-малко късмет. Всеотдаен съпруг и баща, почитан и обичан от семейството и приятелите си...“
Да, татко беше всички тези неща, помисли си Джо. И въпреки това свещеникът не бе успял да го представи като цялостна личност. Не съвсем. Защото той можеше да бъде толкова различен понякога. Толкова мълчалив и далечен.
Джо стигна до кабинета и отвори вратата. Тук, в тази стая, почти можеше да повярва, че е все още жив. Можеше да го подуши – одеколона, пурите, индийския чай, който обичаше. Можеше да го усети.
– Татко? – прошепна тя.
Завладяха я емоции. Бяха минали два дни, откакто Ади и Брам ù бяха съобщили новината, но тя все така не можеше да плаче. Сега най-сетне щеше да даде воля на сълзите си. Тук, сама. Тя почака, но сълзите не идваха. Отново. Какво ù ставаше? Тя бе обичала баща си. Защо не можеше да го оплаче?
Разстроена, тя пристъпи към еркерния прозорец и погледна надолу към площад „Грамърси“. Навън бе красив септемврийски следобед и паркът бе пълен с деца и техните бавачки. Тя пристъпи напред и подпря чело на рамката на прозореца, настъпвайки пищните завеси. Усети нещо твърдо под крака си. Завесите бяха толкова дълги, че се влачеха по пода. Сега тя дръпна едната, погледна надолу и видя нещо малко и медно на цвят между ресните на килима. Куршум.
Джо потръпна, когато го взе, и се зачуди как се е озовал там. Баща ù държеше зареден револвер в шкафа в кабинета си. Същият револвер, който го бе убил. Сега тя се запита за пореден път, както бе правила през последните два дни, как се е случила злополуката.
Може би е започнал да вади куршумите от барабана и да ги нарежда на бюрото, но нещо го е разсеяло. Затворил е барабана, за да се занимае с това, което го е разсеяло, и после е взел пистолета отново, забравяйки, че не е празен. После револверът някак си е гръмнал. Това бе единственото логично обяснение, което тя можа да измисли.
– Но това не обяснява теб – каза сега тя, загледана намръщено в куршума. Обърна го и огледа основата му. На нея бяха изписаните буквите W.R.A. Co, а под тях стоеше числото на калибъра – 38, и думата LONG.
„Може би татко е паднал върху бюрото след изстрела и е разсипал куршумите по пода – помисли си тя. – После Тийкстън или някой от полицаите е сритал един от тях под завесата.“
Очите ù проследиха възможната траектория от бюрото до прозореца.
„Доста силно трябва да е бил ритнат – каза си тя, – за да се търкулне толкова надалече по дебелия килим, чак до другия край на стаята.“
– О, какво значение има как е стигнал дотам? – попита на глас и въздъхна. – Баща ми го няма. И нищо не може да го върне.
Тя отвори шкафа, в който стоеше револверът, макар че майка ù бе поискала от полицаите да отнесат пистолета, и сложи куршума на един рафт, до кутия с муниции. Майка ù понякога влизаше тук и Джо не искаше тя да види куршума. Щеше да я разстрои още повече.