Полите на черната траурна рокля на Джо шумоляха, докато тя се разхождаше из кабинета. Докосна полицата на камината, после кутията му за пури. Ръба на бюрото. Стола му. В главата ù се появиха образи от миналото. Припомни си как той ù подава котенце с розова панделка. Как я върти във въздуха на ледената пързалка. Спомни си ги как танцуват с майка ù, каква красива двойка бяха. Майка ù притежаваше хладната красота на блондинките, а баща ù имаше силните, отчетливи черти на рода Монтфорт – гъстата черна коса и сивите очи, наследени от нея самата.
Понякога в тези очи проблясваше палава веселост. Но под веселието често се мяркаше сянка. Баща ù бе в състояние да прекарва часове тук, в кабинета си, застанал до прозореца със сключени зад гърба ръце, загледан надолу към улицата, сякаш чака някого.
Веднъж, когато беше малка, Джо го откри в тази поза. Трябваше да е заспала, но тя бе станала от леглото, беше се промъкнала до кабинета му и го беше попитала:
– Кого чакаш, тате?
Той се бе завъртял към нея и тя беше видяла смъртнобледото му лице и очите, в които горяха озадачаващи емоции – страх, който тя познаваше, защото се страхуваше от всякакви неща, като паяци, гръмотевици и клоуни, но и тъга, която тя още не познаваше. Не и тогава.
– Ох, че ме стресна, Джо – бе се усмихнал той.
И после ù беше казал, че не чака никого, а обмисля делова сделка. Макар и малка, тя не му беше повярвала, а когато порасна, често ù се искаше той да ù се довери, да сподели с нея какво го тревожи. Само че той не го беше направил и никога нямаше да го направи.
За момент Джо отново видя баща си, застанал до прозореца. Как гледа. Как чака. И изведнъж той се появи – изразът, за който досега не можеше да се сети. Изразът, който най-точно го описваше.
Обладан от духове.
Глава четвърта
– „Парк Роу“, Долан, ако обичаш. Редакцията на „Стандарт“ – каза Джо и се качи в екипажа.
Кочияшът се намръщи.
– Госпожа Монтфорт каза да ви заведа на чай у отец Уилис, госпожице Джо, и после обратно вкъщи – каза той.
– Така е, Долан. Но после планът се промени. Мама не те ли информира? – попита Джо безгрижно. – Вероятно е забравила.
Долан, с ръка върху вратичката, изгледа Джо изпитателно.
– Няма промяна в плана, нали?
Беше я хванал в лъжа.
– Не, Долан, няма. Но моля те, откарай ме на „Парк Роу“ – примоли му се тя.
– Какво ще каже майка ви, ако разбере, че сте ходили там?
– Няма да разбере, ако не ù кажеш. Не мога да се върна вкъщи. Още не. Там е толкова потискащо с дръпнатите завеси и мама, затворена по цял ден в стаята си, и портрета на татко, обкичен с черен плат – обясни Джо с отчаяна нотка в гласа.
Долан поклати глава.
– Откакто навършихте пет, ме въртите на пръста си. Ще отидем, но трябва да побързаме. Никакво разтакаване.
Джо му благодари с огромно облекчение. Не беше излизала от къщата две седмици, от погребението насам, тъй като беше официално в траур. За разлика от достопочтената си майка, която предпочиташе затъмнените стаи обаче, Джо се нуждаеше от разтуха. Живият ù ум вехнеше от липсата на занимания.
Вчера чичо ù Филип бе осигурил временна отмяна на траурното наказание. Той бе по-големият брат на баща ù и изпълнител на завещанието му и сега им помагаше да продадат активите му. Семейство Монтфорт бе натрупало богатството си от корабостроене през 17-и век и днес всички активи на Чарлс бяха свързани с мореплаването. „Стандарт“, местен вестник, в миналото бе ежедневник за мореплаване. Освен него Чарлс имаше и три дъскорезници и въжена фабрика. Филип щеше да продаде всичко на външни лица, освен най-големия актив на Чарлс – дела му във „Ван Хутън Шипинг“. Чарлс бе съдружник във фирмата заедно с Филип и още петима мъже, и сега останалите съдружници щяха да изкупят дела му и да го разделят помежду си.
Филип бе посетил Ана и Джо предишната вечер, за да им каже, че вече е намерил купувач за една от дъскорезниците. Беше споменал също, че Чарлс е посочил няколко предмета, които завещава на определени хора, включително рядко издание на първия английски превод на Библията за преподобния Уилис и една сребърна плоска бутилка за уиски за Арнолд Стоутман, главния редактор на „Стандарт“. Тези подаръци трябваше да се придружават от лична бележка.
– Ще се погрижиш ли за това, Джо? – попита я Филип. – Повечето от тези предмети могат да бъдат предадени на прислугата на получателите. Долан ще достави останалите, освен Библията. Мисля, че е добре да бъде занесена на свещеника от член на семейството. Ана, ще позволиш ли на Джо да отиде?
Майката на Джо се бе поколебала.