– Прекалено е рано да излиза – бе отвърнала тя.
– Разбира се, ти имаш последната дума – бе казал чичо ù, – но не забравяй, че Джо е млада, а младите хора имат нужда от разтуха, особено в тежки моменти. Нима едно гостуване у преподобния би предизвикало недоволство сред хората?
Траурът вече не бе продължителният, сложен ритуал, който представляваше петдесет години по-рано, но при все това традицията налагаше да се спазва определен период на отшелничество и да се носят траурни дрехи. Джо щеше да носи черно шест месеца, а майка ù – две години, след което щеше да им е позволено да разнообразяват със сиво и бледолилаво.
Присъствието на балове и танци не се позволяваше през първите шест месеца, но скърбящите можеха да ходят на черква, а три месеца след погребението – на концерти. Гости не се приемаха през първите няколко месеца, с изключение на членове на семейството и близки приятели. Скърбящите, от своя страна, също не можеха да гостуват на хора извън най-близкия им кръг.
По време на траурната гощавка за Чарлс Монтфорт Маминка на висок глас бе споделила мнението, че цялата тази традиция е претенциозна измислица на средната класа, с която тя не желае да има нищо общо.
– Да ходиш в черно месеци наред, ба! Ако исках да нося черно непрекъснато, щях да стана свещеник.
Майката на Джо бе отстъпила и Джо беше изпитала неимоверна благодарност към чичо си за пътя за временно бягство от траура, който ù беше осигурил. Толкова отчаяно искаше да удължи бягството, че тази сутрин на излизане бе грабнала кутията със сребърната бутилка за господин Стоутман с надеждата, че ще успее да убеди Долан да я заведе на „Парк Роу“.
Сега се движеха по улица „Бауъри“1. Екипажът на Джо бе затворен, за да не влизат вътре уличните миризми и дъждът, но вратичките бяха снабдени с широки прозорци и сега тя развълнувано надничаше през тях. Покрай улицата минаваше линията на надземна железница. Под линията вървяха ръка за ръка продавачки от околните магазини, смееха се и си бъбреха. По входовете се подпираха мъже, които нахално ги оглеждаха. Тук-там, кацнали на дървена щайга, се виждаха викачи, които информираха минувачите за циркови представления и танцьорки със змии. Вестникарчетата обявяваха днешните заглавия.
Джо знаеше, че не бива да седи на ръба на седалката, с лице, притиснато в стъклото (младите дами, които проявяват излишен ентусиазъм, изобщо не са дами, би казала майка ù), но не можа да се удържи. Ню Йорк, който сега се разкриваше пред очите ù, бе много по-интересен от онзи, който тя познаваше, и сега, сама в екипажа и далече от потисническите правила на майка си, Джо можеше да задоволи ненаситното си любопитство.
Екипажът прекоси Гранд Стрийт, отдясно на която се редяха сградите с евтини квартири на Малката Италия, а отляво бе еврейският квартал Ист Сайд. Тротоарите бъкаха от имигранти, за които Джо жадуваше да научи нещо повече. Беше чувала разни истории, като тази, че живеят по десетина души в стая, почистват плодовете с плюнка, преди да ги захапят, ядат кисели краставички за закуска и са бедни и злочести. Но докато сега гледаше хората по улицата, тя се зачуди дали самите те знаят, че са злочести. Със сигурност не се държаха така. Поздравяваха се на висок глас. Предлагаха стоката си с песен на уста. Целуваха се по бузите. Блъскаха, пляскаха и прегръщаха децата си.
Една жена прикова вниманието на Джо. Дрехите ù бяха мърляви и не по мярка. Косата бе прибрана в небрежен кок. Жената купуваше картофи от количката на един уличен търговец и той сигурно ù каза нещо смешно, защото тя изведнъж избухна в смях – отметнала глава назад и притиснала месестата си ръка към огромната си, поклащаща се гръд.
„Какво ли е да се смееш така?“ – помисли си Джо. Не знаеше. Тя никога не бе се смяла така. На север от Четиринайсета улица не се правеше така.
След няколко минути екипажът свърна по „Парк Роу“, където се намираха редакциите на много от вестниците в града. Спря пред сградата на „Стандарт“ – ниска, стара тухлена постройка, сгушена до новата висока сграда на „Трибюн“.
Долан скочи от мястото си и отвори вратата на екипажа.
– Бързо влизате и бързо излизате, госпожице Джо – напомни ù той.
– След минутка съм тук – увери го тя.
Сърцето ù заби по-силно, когато пристъпи в сградата. Малкото помещение, в което се озова, служеше за приемна. От печатницата го отделяше една стена, която съвсем не беше достатъчна, за да заглуши бумтенето на пресите или да спре острата, мазна миризма на мастилото. Момчетата разносвачи хвърчаха надолу по стълбите вдясно от приемната, понесли готовите статии на печатарите. Репортерите хвърчаха в обратната посока по същите стълби, забързани към редакцията.