Джорджина!
Някъде отдалече някой ме викаше, но аз бях твърде навътре в Сет, твърде заета с изсмукването на силата му; онази сила, която се бе сляла с чувствата му към мен. Чувства, дошли с целувката и предизвикани от нея. Меки и нетърпеливи устни. Гладни. Искащи.
Джорджина!
Исках да се слея със Сет, имах нужда от това. Имах нужда той да ме изпълни… физически, умствено, духовно. У него имаше нещо… нещо скрито, което се спотайваше някъде там и до което още не бях успяла да се докосна. Съблазнително парченце знание, което отдавна трябваше да разпозная. Ти си моят живот. Имах нужда да навляза в него по-надълбоко, да се пресегна за още. Да открия какво бе останало скрито от мен. Тази целувка бе жизненоважна, беше връзката ми с нещо много по-голямо от мен самата, с нещо, за което бях копняла през целия си живот, но което никога не бях опознала. Не можех да спра. Не можех да спра да целувам Сет. Не можех да спра. Не можех…
— Джорджина! Пусни го!
Груби ръце ме откъснаха от Сет, сякаш късайки плът от собственото ми тяло. Закрещях в агония от прекъсването на връзката, борех се с ръцете, които ме дърпаха и ме държаха. Драсках насилника, имах нужда да открия тайната, таяща се зад тази целувка, копнеех за цялостно единение със Сет…
Сет.
Ръцете ми се отпуснаха и примигнах, от което светът отново дойде на фокус. Действителността. Вече не бях в главата на Сет, а в апартамента си. У мен се бе настанило чувство на сигурност и нямаше нужда да се оглеждам, за да зная, че тялото ми бе спряло да се преобразява и че пак бях влязла във формата на дребничка, стройна жена с медно кафяви коси. Момичето, което някога бях, още веднъж бе погребано дълбоко и доколкото зависеше от мен, никога повече нямаше да му позволя да се покаже отново. Жизнената сила на Сет ме изпълваше, преливах от нея.
— Джорджина — промърмори зад мен Хю и ръцете му пуснаха моите, — за Бога, изплаши ме!
Огледах стаята и видях, че Картър, занемарен както винаги, се е надвесил над тялото на Сет.
— О, Боже! — Скочих, отидох при тях и коленичих до ангела. Сет лежеше на пода, кожата му беше бледа и студена. — О, Боже! О, Боже! О, Боже! Да не е…
— Жив е — отвърна Картър. — Едва диша.
Щом погалих бузата на Сет и усетих златисточервеникавите косъмчета на едва наболата му брада, очите ми се напълниха със сълзи. Дишането му беше повърхностно и накъсано.
— Не исках. Не исках да взема толкова много…
— Направила си каквото е трябвало. Била си в лошо състояние, можело е да умреш.
— А сега Сет може да…
Картър поклати глава:
— Не, няма. Ще му е нужно време да се възстанови, но ще прескочи трапа.
Уплашена, че докосването ми би могло още повече да нарани Сет, отдръпнах ръката си. Огледах се наоколо и видях погрома в апартамента си. Изглеждаше по-зле от този на Джером. Счупен бюфет и строшени стъкла. Изпочупени маси.
Столовете и дивана бяха преобърнати. Паянтовата етажерка най-после бе на парчета. В кухнята Обри седеше на задните си лапи под кухненската маса и се чудеше какво става. Аз също се чудех. Нефилимите не се виждаха никъде. Какво се беше случило? Наистина ли бях пропуснала всичко? Епичната небесна битка на века, а аз я бях пропуснала заради една целувка? Да си призная, целувката наистина беше хубава, но все пак…
— Къде… са останалите?
— Джером отиде да премахне щетите сред съседите.
— Не звучи добре.
— Стандартна процедура. Знаеш, че свръхестествените битки не са съвсем тихи. Ще направи малко изтриване на мозъци, за да сме сигурни, че властите няма да научат.
Преглътнах, изплашена от следващия си въпрос:
— Какво… Какво стана с нефилимите?
Картър ме погледна, сивите му очи се задържаха върху мен дълго и решително.
— Знам — казах накрая, свеждайки поглед, неспособна да отвърна на неговия — не е десет години условно, нали? Унищожили сте ги.
— Унищожихме… единия от тях.
Рязко вдигнах поглед.