После ми просветна. Времето. Достатъчно бях слушала импа да говори за работата си, за да знам правилата на преговорите — никога не сключвай не докрай уговорена сделка с някой демон.
— Ако Сет запази спомените си, в продължение на един век честно и почтено ще върша работата си на сукуба. Ако все пак те трябва да бъдат изтрити, тогава ще го правя за… една трета от този срок.
— Половината — отвърна на удара Джером. — Ние не сме смъртни. Дори един век е нищо пред лицето на вечността.
— Половината — унило се съгласих аз, — но не повече, отколкото оцеляването ми изисква. Няма да го правя всеки ден, ако точно това си мислиш. Ще правя удари само когато имам нужда от тях, но ще бъдат силни. Много силни — натежали от грях, със солидни мъже и ще бъдат… на всеки четири до шест седмици.
— Искам повече от това. На всеки две седмици, независимо дали имаш нужда или не.
Затворих очи, неспособна повече да се боря.
— На всеки две седмици.
— Много добре — каза Джером с предупредителна нотка в гласа, — но ще трябва да спазваш споразумението, докато аз реша да го прекратя. Не ти. Ти не можеш да се измъкнеш.
— Зная. Зная и приемам.
— Да си стиснем ръцете.
Той ми подаде ръка. Без колебание я поех и силата за кратко премина около нас. Демонът леко се усмихна:
— Сключихме сделка.
Глава 26
— Защо си толкова тъжна, Кинкейд?
Вдигнах поглед от монитора на бюрото за информация и видях Дъг, небрежно подпрян на плота.
— Тъжна ли съм?
— Разбира се. Имаш най-тъжния поглед, който някога съм виждал. Направо ми късаш сърцето.
— О, съжалявам. Предполагам, че просто съм изморена.
— Тогава си тръгвай. Смяната ти свърши.
Погледнах надолу, за да видя на екрана колко е часът. Пет и седем минути.
— Свършила е.
Той ме изгледа подозрително, докато равнодушно ставах от стола и заобикалях бюрото.
— Сигурна ли си, че си добре?
— Да. Казах ти, просто съм изморена. Довиждане.
Тръгнах.
— Ей, Кинкейд?
— Да?
— С Мортенсен сте приятели, нали?
— Горе-долу — предпазливо признах аз.
— Знаеш ли какво става с него? Идваше тук всеки ден, а го няма вече цяла седмица. Пейдж е луднала. Мисли, че сме го обидили.
— Не знам, не сме чак толкова близки, съжалявам — вдигнах рамене аз. — Може да е болен. Или да е извън града.
— Може би.
Излязох от книжарницата и закрачих в тъмната есенна вечер. В петък по „Куин Ан“ имаше много хора, привлечени от разнообразните занимания и нощен живот, които районът предлагаше. Без да им обръщам внимание, съсредоточена в собствените си мисли, стигнах до колата си, паркирана в съседната пряка. Хищник в червена хонда, осъзнал, че мястото се освобождава, незабавно намали и подаде сигнал.
— Готова ли си? — попита ме Картър, материализирайки се на задната седалка.
Закопчах колана си.
— Толкова, колкото въобще някога бих могла да бъда.
Пътувахме мълчаливо към Университетския квартал, в ума ми напираха стотици въпроси. Когато миналата седмица премести Сет от апартамента ми, ангелът ми каза да не се тревожа, тъй като ще се погрижи за възстановяването на писателя. Разбира се, аз така или иначе се тревожех — и за Сет, и за сделката, която бях сключила с Джером. Бях на път да стана единственият и най-голям източник на хаос и съблазън в Сиатъл. Дори Хю и звездните му шантажи вече нямаше да изглеждат толкова добри… е, лоши.
Щях да бъда много по-зле от робинята, която Хелена твърдеше, че съм. Тази мисъл ме разболяваше.
— Ще бъда с теб — каза ми успокоително Картър, когато няколко минути по-късно приближихме до вратата на Сет.
Ангелът проблесна за кратко пред погледа ми и аз осъзнах, че бе невидим за очите на смъртните, но не и за моите.
— Какво знае?
— Не много. През последните няколко дни се чувстваше все по-бодър и по-бодър, казах му някои неща, но всъщност… мисля, че чака теб.
Въздъхнах, кимнах и погледнах вратата. Изведнъж се почувствах неспособна да помръдна.
— Можеш да го направиш — нежно каза Картър.
Кимнах отново, натиснах бравата и влязох. Домът на Сет изглеждаше съвсем същия както последния път, когато бях тук: кухнята пак си беше светла и приятна, в дневната пак бяха подредени кашони с неразопаковани книги. Откъм спалнята долиташе тиха музика. Мисля, че беше „Ю Ту“, но не разпознах песента. Движейки се по посока на звука, стигнах спалнята на Сет и застанах на вратата, обзета от страх да прекрача прага.