— Той се приближил до нея и тя започнала да се превръща в какво ли не, за да го изплаши и прогони — диви животни, природни стихии, чудовища и всякакви други.
— Той… какво направил?
— Държал я. Сграбчил я и не я пуснал, докато траели ужасните трансформации. Без значение в какво се превръщала, той просто я държал.
— Какво станало после? — почти не чувах гласа си.
— Накрая тя отново се превърнала в жена и си останала жена. Тогава се оженили.
Бях спряла да дишам при споменаването на думата „преобразява“. Все още стисках книгата, втренчила невиждащ поглед в пространството, а в гърдите ми се надигаше огромно крилато чувство.
— Добре ли си, Кинкейд? Исусе Христе, напоследък си доста странна!
Примигнах, връщайки се към реалността. Чувството в гърдите ми изригна навън и се понесе във възхитителен полет. Отново започнах да дишам.
— Да. Съжалявам. Имах много тревоги. — После добавих: — Отсега нататък ще правя всичко възможно, за да не бъда странна.
Дъг изглеждаше успокоен:
— Може и да е безнадеждно трудно, но щом го казваш ти, има надежда.
— Да — съгласих се с усмивка, — има надежда.