— Какво? — Хю изглеждаше тотално изгубен.
Потърках очи:
— Разбрах за какво говори. Има един градски мит, че яйцата могат да стоят прави по време на равноденствие. Понякога се получава, понякога — не, но истината е, че резултатът е един и същ през цялата година. Хората обаче се опитват да го правят само по време на равноденствието, така че всички го забелязват само тогава. — Погледнах Питър: — Според теб един ловец на вампири може да убие някой вампир, по какъвто и да е начин, но колът привлича вниманието и поради това е смятан за общоприетия метод за… отмяна на безсмъртието.
— Само в умовете на хората — поправи ме той. — В действителност си е направо трън в задника да пробождаш някого с кол. Къде по-лесно е да го застреляш.
— Значи ти мислиш, че този ловец е аматьор, защото… — подхвана Коди и млъкна, явно не беше съвсем убеден от аналогията с яйцето.
— Защото всеки разбиращ от занаята си ловец на вампири знае това и не би използвал кол. Този човек е абсолютен новак.
— Първо — посъветвах аз Питър, — не казвай „разбиращ от занаята си“. Изразът вече не се употребява и звучи старомодно. Второ, може би този ловец просто иска да изпробва изпитан метод или нещо подобно. Дори и да е новак, има ли значение, след като се е справил с Дуейн?
Питър вдигна рамене:
— Дуейн беше арогантен задник. Вампирите могат да усещат, когато наблизо има ловец. Като прибавим и липсата на опит на онзи, Дуейн никога не би трябвало да бъде очистен. Беше глупав.
Понечих да възразя. Щях да съм сред първите, съгласили се, че Дуейн е арогантен задник, но съвсем не беше глупав. Безсмъртните като нас не можеха да живеят толкова дълго и да станат свидетели на толкова много неща, без да се сдобият с основни знания и улично тарикатство. Ние, тъй да се каже, пораствахме бързо. Сред разсъжденията ми напираше друг въпрос:
— Могат ли тези ловци да навредят на други безсмъртни? Или само на вампири?
— Доколкото зная, само на вампири.
Нещо не се връзваше между коментарите на Питър и тези на Джером. Не можех да схвана какво точно ме притесняваше, така че запазих опасенията за себе си, докато другите разговаряха. След като с известно разочарование решиха, че не съм наранила никого, темата за ловеца на вампири бе изоставена. Коди и Хю изглеждаха доволни да приемат теорията на Питър, че един ловец аматьор не представлява реална заплаха.
— И двамата бъдете внимателни — предупредих аз вампирите, докато се приготвяха да тръгват. — Новак или не, резултатът е, че Дуейн все пак е мъртъв.
— Да, мамо — отговори Питър, докато си обличаше палтото.
Хвърлих остър поглед на Коди и той леко се сви. Беше по-лесен за манипулиране от наставника си.
— Ще внимавам, Джорджина.
— Обади ми се, ако се случи нещо странно.
Той кимна, вследствие на което Питър завъртя очи.
— Хайде — каза по-старият вампир, — да се погрижим за вечерята.
Това ме накара да се усмихна. Повечето хора може и да се ужасяваха, че вампирите трябва да си намерят нещо за вечеря, но аз знаех по-добре. Питър и Коди мразеха да преследват хора. Случваше се, но в тези случаи рядко убиваха някого. Повечето от хранителните им запаси представляваха сурово месо, купено от месарницата. Също като мен, те се отнасяха небрежно към демонските си професии.
— Хю — остро изрекох, тъкмо когато той се канеше да последва вампирите. — Само за момент, ако обичаш.
Преди да излязат, вампирите му хвърлиха пълен със съчувствие поглед. Импът направи гримаса, затвори вратата и се обърна към мен.
— Хю, дадох ти ключ, но само за спешни случаи.
— Убийството на вампир не е ли спешен случай?
— Сериозна съм. Достатъчно лошо е, че Джером и Картър могат да се телепортират тук. Не е нужно да отваряш дома ми за Господ и целия свят.
— Не мисля, че Господ беше поканен тази вечер.
— А на всичкото отгоре си им разказал и за изпълнението ми като богиня на демоните.
— О, хайде — протестира той, — беше прекалено хубаво, за да го запазя само за себе си. Освен това те са наши приятели. Какъв е проблемът?
— Проблемът е, че ти обеща да не го разказваш! — изръмжах аз. — Що за приятел си ти. И то, след като ти помогнах миналата нощ.