Веднага щом влязох на паркинга на книжарницата, се удивих от големия брой коли. В „Емералд Сити“ толкова много народ би означавал, че има раздаване на автографи, но бе странно такова събитие да се провежда по средата на работния ден.
Когато влязохме, ни заля тежка вълна от миризма на тамян и Сет изглеждаше изненадан колкото мен от всички тези хора.
— Може би ще се върна след минута — казах му. — Можеш да разгледаш наоколо. Не че тук има кой знае какво за гледане.
Той се отдалечи, а аз насочих вниманието си към един млад мъж със светли очи, който стоеше до вратата и насочваше тълпата.
— За Събранието ли сте?
— Не — отвърнах, — търся Ерик.
— Кой Ерик?
— Ланкастър. Възрастен мъж, афроамериканец. Работи тук.
Младият досадник поклати глава:
— Нямаме Ерик, не и откакто аз работя тук.
Говореше, сякаш той е основал книжарницата.
— И откога работите тук?
— От два месеца.
Завъртях очи — истински ветеран!
— Има ли наоколо управител, с когото да поговоря?
— Да, Хелена е тук, ето я. — Той посочи към далечния край на книжарницата, където се появи въпросната жена, сякаш е била призована.
А, да, Хелена. Двете с нея се бяхме спречквали преди. Светлокоса, отрупала врата си с кристали и други окултни символи, тя стоеше пред врата с надпис ЗАЛА ЗА СЪБРАНИЯ. Раменете й бяха покрити с шал и както винаги се зачудих на колко е години. Изглеждаше в началото на трийсетте, но нещо в поведението й ме караше да мисля, че е по-стара. Може би имаше много пластични операции. Би й подхождало наистина, като се има предвид натруфената й фалшива личност.
— Всички ли са тук? Всички? — тя говореше с превзет, писклив глас, предназначен да звучи като шепот, макар да достигаше високи звукови честоти. Затова звучеше дрезгаво, сякаш е настинала. — Време е да започваме.
Множеството — бих казала, някъде около трийсет души, тръгна към залата за събрания й аз ги последвах, сливайки се с тълпата. Някои от хората край мен изглеждаха като Хелена — облечени специално за случая изцяло в черно, или в прекалено ярки цветове, натруфени с пентаграми, кристали и омове. Други изглеждаха като обикновени хора, облечени в ежедневни дрехи също като мен и водени от любопитството.
Със замръзнала, превзета усмивка, Хелена ни подканваше да влезем в залата.
— Заповядайте, добре дошли. Почувствайте енергията.
Когато минах покрай нея, усмивката й започна да се топи:
— Познавам ви.
— Да.
Усмивката й стана още по-тънка:
— Вие сте жената, която работи в онази голяма книжарница, в онази голяма комерсиална книжарница.
Няколко души спряха и се заслушаха в нашия разговор. Без съмнение причината да се въздържи да спомене за последното ми идване тук беше, че я бях нарекла лицемерка, пробутваща боклуци на раздути цени.
В сравнение с някои национални вериги „Емералд Сити“ едва ли можеше да бъде сметната за комерсиална. Все пак вдигнах рамене и рекох:
— Да, мога да кажа, че сме част от проблема на корпоративна Америка. Продаваме всякакви книги и карти таро, като вас, но често правим отстъпки за членовете на „Редовен читател“ на „Емералд Сити“.
Споменах това на висок глас. Допълнителната реклама никога не вреди.
Усмивката на Хелена окончателно се стопи, също както и част от дрезгавия й глас:
— С какво мога да ви помогна?
— Търся Ерик.
— Ерик вече не работи тук.
— Къде отиде?
— Не ми е позволено да обсъждам това.
— Защо? Да не ви е страх, че ще правя покупките си другаде? Повярвайте ми, няма никаква опасност да пазарувам тук.
Тя вдигна изящните си пръсти към челото и ме загледа сериозно, а очите й почти се събраха.
— Усещам много мрак в аурата ви. Червено и черно — гласът й се извиси, привличайки вниманието на нейните последователи. — От неимоверна ползва ще ви е малко пречистване. Опушен или рутилов кварц също би помогнал. Имаме прекрасни образци и от двата вида. Всеки от тях би освежил аурата ви.
Не можах да сдържа самодоволната си усмивка. Знаех, че аурата наистина съществува. Но знаех също, че аурата ми съвсем не изглежда като тази на смъртен, нито пък някой като Хелена би могъл да я види. В действителност един истински медиум, способен да усеща тези неща, би забелязал, че сред група хора, ще съм единствената без видима аура. Аурата ми би била невидима за всекиго, като изключим подобните на Джером или Картър, макар че някой особено даровит смъртен би могъл да усети силата й и да стане извънредно внимателен. Ерик беше такъв смъртен и затова винаги се отнасяше към мен с голямо уважение. Хелена обаче не беше.