— Защо работите тук, щом не ви харесва?
— Не зная. Обичам книгите и ми трябват пари.
Прерових дамската си чанта, търсейки някоя от рядко използваните си визитки.
— Вземете. Ако искате нова работа, някой път елате да поговорим.
Тя взе визитката и я прочете, а на лицето й се изписа изненада.
— Благодаря… ще си помисля.
— Благодаря за информацията за Ерик. — Спрях, размислих малко и извадих още една визитка. — Ако имате някоя приятелка, или въобще някой, който работи тук и е като вас, дайте му я.
— Това законно ли е? — попита малко по-късно Сет.
— Не знам. В „Емералд Сити“ не ни достига персонал.
Предположих, че специализиран магазин като този на Ерик навярно е затворен по това време, и подкарах към Лейк Форест Парк, за да върна Сет в дома на брат му. Признавам, че изпитах облекчение. Да общувам с моя полубог беше изморително, да не говорим, че всяко взаимодействие между нас свободно се люшкаше между двата противоположни полюса. Вероятно бих се почувствала по-сигурна, ако огранича връзката ни само до четенето на книгите му.
Оставих Сет пред кокетна къща в предградията, чийто преден двор бе осеян с детски играчки. За мое голямо разочарование от самите деца нямаше и следа. Сет събра плячката си от книги, дари ме с още една разсеяна усмивка, докато изказваше благодарностите си, и изчезна в къщата. Почти бях стигнала обратно до „Куин Ан“, когато осъзнах, че бях забравила да му поискам екземпляра си на „Договорът Глазгоу“
Ядосана, влязох в кооперацията си, и портиерът веднага ме заговори.
— Госпожице Кинкейд?
Приближих се до него и той ми връчи ваза с цветя, предимно пурпурни и тъмнорозови.
— Днес ги донесоха за вас.
Поех вазата с възхищение и вдъхнах смесения аромат на рози, перуники и ориенталски лилиуми. Нямаше картичка. Колко типично.
— Кой ги донесе?
Той посочи някъде зад мен.
— Онзи мъж там.
Глава 7
Обърнах се и видях Роман, седнал в ъгъла на малкото фоайе. Изглеждаше зашеметяващо в наситенозеленото си поло. Тъмната му коса бе сресана назад. Усмихна ми се, когато срещнах погледа му, и аз отидох да седна до него.
— Наистина си маниак.
— Добре, добре. Не си ли малко мнителна? Дойдох единствено заради палтото си.
— О! — изчервих се аз, почувствала се глупаво. — Много ли ме чака?
— Не чак толкова. Всъщност първо опитах в книжарницата с мисълта, че там няма да изглеждам толкова вманиачен.
— Днес е почивният ми ден.
Погледнах пищните феерични цветя в ръцете си:
— Благодаря ти за цветята. Не беше необходимо да ми ги носиш, за да си получиш палтото.
Роман вдигна рамене. Настоятелните му синьо-зелени очи ме смущаваха.
— Вярно е, но си въобразих, че може да те убедят да отидем да пийнем по нещо тази вечер.
Значи е имал и друг мотив.
— Не започвай пак с това.
— Е, ако искаше да избегнеш „това“, снощи не биваше да ме подмамваш. Сега е прекалено късно. Спести си продължителната болка на дългото отлагане и приключи бързо. Нещо като отстраняване на лепенка.
— Ау, кой казва, че по света вече няма романтика? — въпреки сарказма си, намирах леките остроумия на Роман за освежителна промяна след тягостната атмосфера със Сет.
— И така? Да разбирам ли, че най-после отстъпваш? Досега наистина водеше достойна за уважение битка, за да се измъкнеш.
— Не зная. Ти дойде в дома ми. Явно, че не съм се измъкнала.
Когато той замлъкна в очакване, усмивката ми помръкна.
Въздъхнах, погледнах го и се опитах да отгатна мотивите му.
— Роман, изглеждаш добро момче и всичко…
Той простена:
— Не. Не се дръж така с мен. Не е добър знак, когато някоя жена ти каже, че си „добро момче“. Означава, че е на път да те зареже.
Поклатих глава:
— Точно сега не съм заинтересована от сериозна връзка, с когото и да е, това е всичко.
— Уха, сериозна връзка? По-кротко, сестричке. Не ти предлагам да се омъжиш за мен, или нещо подобно. Искам просто понякога да излизаме, може би да гледаме някой филм, да вечеряме заедно, да пийнем по нещо, и толкова. Ще бъда щастлив, ако в края на вечерта има целувка. По дяволите, ако и това те плаши, просто ще си стиснем ръцете.
Облегнах глава на стената и за момент останахме така, всеки преценявайки другия. Знаех, че е напълно възможно мъжете и жените да излизат на среща, без това автоматично да води до секс, но моите срещи обикновено не протичаха така. Инстинктите ми ме караха да искам секс и докато гледах Роман осъзнах, че това желание може би нямаше нищо общо с хранителните нужди на една сукуба. Харесвах начина, по който изглежда; начина, по който се облича; начина, по който ухае. Особено харесвах и несръчните му опити за ухажване. За жалост не можех да спра разрушителните свойства на сукубата, дори и да исках. Те щяха да се проявят от само себе си, а с Роман — вероятно още по-силно. Дори целувката, за която той се шегуваше, щеше да изсмуче част от живота му.