— Не зная нищо за теб — казах накрая, тъй като осъзнах, че бях мълчала прекалено дълго.
— Какво искаш да знаеш? — усмихна се той.
— Не знам… Какво ти харесва да правиш? Имаш ли някаква работа? Сигурно разполагаш с много свободно време, щом можеш непрекъснато да висиш покрай мен.
— Непрекъснато? Пак ставаш мнителна, но — да, работя. Водя часове по езикознание в колежа. Когато съм там не успявам с всичко, поради което отделям от личното си време за оценяване и други подобни.
— Добре. Как е фамилията ти?
— Смит.
— Не може да бъде.
— Може.
— Въобще не подхожда на херцог Роман. — Опитах се да измисля друга подходяща тема, за да го проуча. — Откога живееш в Сиатъл?
— От няколко години.
— Хобита?
— Имам няколко. — Той спря и наклони глава на една страна, когато не чу повече въпроси. — Нещо друго? Може би трябва да изровя записките си от колежа? А пълна автобиография и акт за раждане?
Махнах с ръка в знак на отказ.
— Нямам нужда от такава незначителна информация. Искам да науча важните неща.
— Като?
— Като… коя е любимата ти песен?
Въпросът очевидно го изненада, но той бързо се окопити, точно както снощи. Харесвах това.
— Последното парче от „Abbey Road“ на „Бийтълс“.
— Последното парче от „Abbey Road“?
— Да, имат много песни, но всички бледнеят пред една…
— Да, да, зная албума — с бърз жест го прекъснах аз.
— Така че?
— Така че това е доста добър отговор. — Подръпнах конската си опашка, като се чудех как най-добре да се справя с това. Почти ме беше спечелил. — Аз… Не. Съжалявам, не мога. Много е сложно. Дори и една среща. Ще се превърне във втора, после в още една, а след това…
— Наистина отиде много далеч. А ако ти дам свръхтайното си скаутско обещание, че след една среща никога повече няма да ти досаждам?
— Би се съгласил с това? — скептично попитах аз.
— Разбира се, щом ти го искаш. Но не мисля, че ако прекараш една вечер с мен, ще си остане само с тази една.
Настойчивият тон на гласа му направи със стомаха ми нещо, което отдавна не бях чувствала. Преди да успея напълно да си го изясня, мобилният ми телефон зазвъня.
— Извини ме — казах, докато го вадех от чантата си. Погледнах към дисплея и познах номера на Коди. — Да?
— Здрасти, Джорджина. Тази вечер се случи нещо странно…
Божичко! Това можеше да означава всичко — от още една смърт до обръснатата глава на Питър.
— Задръж за секунда.
Станах и погледнах към Роман, докато крепях вазата с цветята. Той също се изправи, изглеждаше разтревожен.
— Всичко наред ли е?
— Да. Всъщност… не. Имам предвид, че не знам. Виж, Роман, трябва да се кача горе и да проведа този разговор. Признателна съм ти за цветята, но не мога да се ангажирам точно сега. Съжалявам. Причината не е в теб, а в мен. Честна дума.
Когато тръгвах, той направи няколко крачки към мен.
— Почакай.
Прерови джобовете си и извади химикалка и листче. Надраска набързо нещо и ми го подаде. Погледнах и видях телефонен номер.
— Ако си промениш мнението.
— Няма.
Той само се усмихна, кимна леко с глава и излезе от фоайето. За момент го загледах, преди да се отправя към стълбите, разтревожена заради новините на Коди. Влязох в апартамента си, оставих цветята на плота и отново доближих телефона до ухото си.
— Още ли си там?
— Да. Кой е Роман и защо използваш изтъркания лаф „причината не е в теб, а в мен“?
— Няма значение. Какво става? Още някой ли е мъртъв?
— Не… не. Просто се случи нещо. Питър мисли, че не е кой знае какво. Хю каза, че според теб в това може и да има нещо повече, отколкото си мислим.