— Ще се обидиш ли, ако ти кажа, че крилата ти ме възбуждат?
Взех цигарата и докато вдишвах присвих очи насреща му.
Бързо се огледах, за да се уверя, че наоколо няма никого, и отново се преобразих в обичайния си вид.
— Много си ми задължен — припомних му, докато обувах обувките си.
— Зная. Разбира се, би могло да се поспори дали ти не си задължена на мен. Доби страшно свеж вид. Много по-хубав, отколкото някога си имала.
Не можех да отрека, но това не ме накара да се почувствам по-добре. Бедният Мартин. Мухльо или не, да обрече душата си на вечно проклятие беше ужасна цена за шестте минути.
— Искаш ли да пийнем по нещо? — предложи Хю.
— Не, много е късно. Прибирам се, искам да почета.
— А, разбира се. Кога е големият ден?
— Утре! — обявих аз.
Импът се изсмя на нотките на обожание, прокраднали се в гласа ми:
— Знаеш, че прозата му е безлична. Не е нито Ницше, нито Торо.
— Хей, не е необходимо да си сюрреалист или трансценденталист, за да си добър писател. Знам за какво говоря, след като съм виждала някои такива през годините.
При войнствения ми вид Хю изсумтя и ми се поклони подигравателно.
— Далеч съм от мисълта да споря с дама на твоите години.
Бързо го целунах по бузата и извървях двете пресечки до мястото, където бях паркирала. Отключвах вратата на колата, когато усетих чувство на заливаща ме топлина, което показваше, че наоколо има друг безсмъртен. Вампир, помислих само за хилядна от секундата, преди той да се появи. Проклятие, бяха адски бързи!
— Джорджина, хубавицата ми, сладката ми сукуба, очарователната ми богиня! — пропя той, драматично сложил ръка на сърцето си.
Страхотно. Само това ми липсваше. Дуейн беше най-противният безсмъртен, когото някога бях срещала. Носеше русата си коса късо подстригана и както обикновено, демонстрираше ужасен вкус и към модата, и към дезодоранта си.
— Изчезвай, Дуейн. Нямам какво да ти кажа.
— Хайде, де — изгука той и като протегна ръка, притисна вратата, която се опитвах да отворя. — Този път дори и ти не можеш да се направиш на срамежлива. Цялата сияеш. Добър улов, а?
Намръщих се заради намека за жизнената енергия на Мартин. Знаех, че витае около мен. Решително се опитах да отворя вратата изпод захвата на Дуейн, но без успех.
— Изглежда, че няколко дни той няма да е във форма — добави вампирът, взирайки се внимателно в мен. — Освен това си мисля, че независимо кой е, той се е наслаждавал на ездата — както върху теб, така и по пътя към ада, — отправи ми ехидна усмивка, едва разкриваща острите му зъби. — Той трябва да е нещо много специално, за да сияеш така. Какво стана? Мислех, че чукаш само изметта на планетата.
— Смяна на политиката. Не искам да ти давам напразни надежди.
Той поклати глава с възхищение:
— О, Джорджина, ти никога не ме разочароваш — какви духовити коментари. Въпреки че винаги съм си намирал именно блудници, които знаят добре да използват устата си, независимо дали по време на работа или след това.
— Тръгвам! — озъбих се, дърпайки силно вратата.
— Защо е това бързане? Имам право да зная какво правите тук с онзи дух. Ийст Сайд е моя територия.
— Не сме длъжни да спазваме твоите правила и ти го знаеш.
— Все пак доброто възпитание изисква, когато си в квартала, какъвто е случаят в момента, поне да поздравиш. Освен това защо никога не правим нещо заедно? Дължиш ми специално внимание. Прекарваш достатъчно време с онези загубеняци.
Загубеняците, за които говореше, бяха мои приятели и единствените свестни вампири, които някога съм срещала. Повечето вампири, като Дуейн, бяха арогантни, лишени от обноски и обсебени от мания за владеене на територии. Не бяха по-различни от многото смъртни мъже, които бях срещала.
— Ако не ме пуснеш, ще получиш съвсем ново определение за „добро възпитание“.
Е, зная, че беше глупаво — евтин блъф от екшън филм, но бе най-доброто, за което се сетих в момента. Придадох на гласа си заплашителни нотки, но това си беше чисто перчене, и той го знаеше. Сукубите бяха надарени с чар и умения за преобразяване, вампирите — със суперсила и бързина. Това означаваше, че единият от нас има успех на партита, а другият може да счупи нечия китка само с едно ръкостискане.
— Смееш да ме заплашваш? — Той плъзна игриво ръка по бузата ми, от което косъмчетата на врата ми настръхнаха. Стегнах се. — Възхитително. Направо възбуждащо. Наистина искам да те видя в настъпление. Може би ако се държиш като добро момиче… Ох! Малка кучка!