Препрочетох писмото два пъти. Бях напълно сигурна, че за краткия период от запознанството ми със Сет не го бях чувала да изрича на глас толкова много думи, колкото беше написал. И не само това — тези думи бяха забавни, остроумни. Като миниатюрен роман за Къди и О’Нийл, предназначен само за мен. Коренна промяна след недодяланото му поведение тази сутрин. Ако лично ми беше казал нещо дори смътно напомнящо на това, вероятно щях да припадна.
— Невероятно — казах на екрана.
Част от мен се чувстваше умилостивена от писмото, докато друга част смяташе, че зает или не, той все пак можеше да бъде и малко по-тактичен. Останалата част от мен настояваше, че всички тези „мои части“ се нуждаят от терапия, а като оставим това, наистина трябваше да изляза да се видя с Ерик и да го разпитам за ловеца на вампири. Бързо изпратих отговор:
Благодаря за писмото. Предполагам, че ще преживея още един ден без книгата. Желая ти късмет с агентката на недвижими имоти и се увери, че имаш презерватив, когато правиш офертата си. Другите добри места за хранене в този район са „Хан & Синове“, кафенето „Слива — Домат“ и „Китайският лотос“.
Излязох от книжарницата. Веднага забравих за Сет и бях щастлива, че толкова рано през деня движението няма да е натоварено. Докато карах към Лейк Сити, лесно открих пресечката, за която ми бе казало момичето от „Кристъл Старц“, но търсенето на самия магазин се оказа повече от предизвикателство. Районът беше осеян с грозни молове и всякакъв вид магазини. Прочетох безброй билбордове и рекламни табели с надеждата да открия нещо обещаващо. Накрая мярнах малък неонов надпис АРКАНА, заврян в далечния ъгъл на едно рядко посещавано каре от магазини. Това трябваше да е.
Паркирах отпред, надявайки се да е отворено. Нямаше работно време или каквато и да е друга информация на вратата, но когато я бутнах, тя безпрепятствено се отвори. Щом влязох, усетих във въздуха наситения аромат на сандалово дърво, а от малка уредба на щанда долиташе тиха музика на арфа. Не видях никого в помещението и се разходих наоколо, възхищавайки се на това, което виждах. Покрай стените в редици бяха строени истински книги за митология и религия, напълно различни от крещящите боклуци в „Кристъл Старц“. Имаше и внимателно подредени декоративни кутийки с ръчно направени бижута, чиято изработка разпознах като дело на някои от местните майстори. Разнообразни ритуални предмети — свещи, тамян и статуетки, запълваха ъгълчетата и празните пространства, придавайки на цялото място приятна атмосфера.
— Госпожице Кинкейд, за мен е чест да ви видя отново.
Тъкмо се възхищавах на статуетка на Бялата Тара8 и при звука на гласа се обърнах. Ерик влезе в стаята и аз прикрих изненадата си от вида му. Кога беше остарял толкова? Бе възрастен още последния път, когато го видях — по тъмната му кожа имаше бръчки и косата му посивяваше, но не беше прегърбен и с дълбоки сенки под очите. Опитах се да си спомня последния път, когато бяхме разговаряли — не смятах, че е чак толкова отдавна. Пет години? Десет? При смъртните е много лесно да му изгубиш края.
— И аз се радвам да те видя. Не беше лесно да те открия. Трябваше да поразпитам в „Кристъл Старц“, за да разбера какво е станало с теб.
— Надявам се, че преживяването не е било прекалено… мъчително.
— Нищо, което да не мога да понеса. Освен това се радвам, че си се измъкнал оттам. — Огледах претрупания, слабо осветен магазин. — Новото ти място ми харесва.
— Не е кой знае какво и не ми носи много, но си е мое. Затова спестявах и ще прекарам тук последните си години.
Направих гримаса:
— Хайде сега, не ставай мелодраматичен. Не си чак толкова стар.
Усмивката му стана по-широка, а изражението му — леко саркастично.
— Нито пък вие, госпожице Кинкейд. Наистина, вие сте все така хубава както първия път, когато ви видях. — Той ми се поклони леко, навеждайки се по-ниско, отколкото някой с неговия гръб вероятно би трябвало. — С какво мога да ви бъда полезен?
— Имам нужда от информация.
— Разбира се. — Той посочи към малка масичка близо до щанда, затрупана с книги и един свещник. — Седнете да изпием по чаша чай и ще си поговорим. Стига да не бързате?
— Не, имам време.
Докато Ерик донесе чая, аз разчистих масата, подреждайки книгите в спретнати купчини на пода. Когато той се върна с чайника, заговорихме за незначителни неща и отпивахме по малко, но умът ми беше другаде. Безпокойството ми трябва да си е проличало по начина, по който пръстите ми танцуваха по ръба на чашата и нетърпеливото ми потропване с крака. Накрая изплюх камъчето: