— То пък като че ли има къде да се ходи… — измърмори под нос Колин. После погледна майка си и се ухили победоносно. — Няма проблеми. Разбрахме се. Ще бъда най-най-добрия син, който си имала някога. Благодаря, мамо!
— Е, както казах, не мога да те оставя да умреш от глад заради такава глупост. А и знам колко ти се ходи на екскурзията. Така че… забавлявай се и за мен — и тя му намигна дяволито.
Колин скочи от леглото и хукна към кухнята. Беше наистина гладен. Влетя там и попадна на баща си, който четеше вестник.
— Благодаря, татко! — изстреля момчето от вратата и се втурна към хладилника.
— Хм… моля. Само не забравяй какво сме се уговорили, ако не искаш да бъдеш наказан за някоя дреболия — кисело отвърна баща му.
— Няма!
Колин извади почти всичко, което намери в хладилника, и си направи грамаден сандвич с какво ли не в него. Като го довърши, доволна усмивка се разля по лицето му.
— Аз съм най-щастливия човек на света.
При тези думи даже баща му се усмихна, без да вдига поглед от вестника.
— А сега да отида да се преоблека, че май малко съм почнал да се вмирисвам — и Колин скочи от стола и се втурна обратно в стаята си. Преливаше от щастие. Все пак нямаше да изпусне това, което очакваше цяла година. Макар че после трябваше адски да внимава какво прави след като се върне, тъй като, въпреки че из градчето почти нямаше къде да се ходи, възможността изобщо да не мръдне от къщи не му допадаше ни най-малко.
Той тръгна да съблича тениската, когато усети, че нещо не е наред. Не можеше да я съблече. Сякаш бе залепнала за него от потта му, макар и да не беше потен. Изобщо не можеше да я отдели от себе си. Дори на сантиметър. Странно. Подръпна я малко оттук-оттам. Все едно бе част от него. Не я усещаше, но така се бе впила, че да я махне би означавало да съблече кожата си заедно с нея. Той се запъти обратно към кухнята да пита баща си може ли да му помогне.
Отново без да вдига поглед от вестника, той само каза:
— Какво? Не можеш да си свалиш тениската ли? Иди и помоли майка ти да ти помогне. Боже, като бебе си. Не можел да се съблече сам…
— Татко, чуваш ли какво ти казвам? Няма как да я съблека! Някак е залепнала за мен. Би ли хвърлил само един поглед, моля те?
Сумтейки недоволно, баща му остави вестника и стана. Приближи се до него и понечи да съблече блузата. Тя остана все така плътно върху Колин както и допреди малко. Все едно да се опитваш да съблечеш коженото палто на някоя лисица. Най-накрая баща му осъзна, че синът му не се шегува и наистина няма как да махне тениската. Заоглежда я отвсякъде и той като Колин се опита да я отлепи от една и друга страна, но също така абсолютно безуспешно. Накрая се ядоса. Това бе обичайната му реакция, когато ставаше нещо, което той не разбираше и не знаеше как да се оправи.
— И как, по дяволите, успя да постигнеш това?! — почти изкрещя той срещу момчето.
— Никак. Не съм виновен аз. Не съм правил нищо, за да стане така. Не съм се мазал с лепило или нещо подобно. Просто преди малко, като се опитах да я махна, разбрах, че не мога — със завидно спокойствие му отвърна Колин.
— И какво ще правим сега? — затюхка се баща му. — Май наистина няма как да я съблечеш. Изглежда сякаш се е сраснала с теб. Не знам… Каза ли на майка ти?
— Не още. Мамо! — извика я Колин. — Ела за минутка в кухнята, ако обичаш.
Тя се показа на вратата и усмивката, която бе на лицето й, угасна, като видя мрачните и объркани физиономии и на двама им.
— Какво е станало?
Те й обясниха с няколко думи за какво става въпрос. В първия момент и тя го прие като съпруга си, направи изражение, което трябваше да им покаже, че й приказват глупости и се ядосват за дребни нещица, които изобщо не са проблем, и на свой ред се опита да съблече тениската на сина си. След това вече разбра за какво й говорят и започна да обикаля нервно наоколо и да се мъчи да измисли някакво разрешение.
— Не можем да я срежем с нож или ножица, прекалено плътно е прилепнала, не може да се пъхне нищо между нея и кожата ти… а освен да я срежем, не виждам как можем да я махнем. Имате ли някакви идеи?
И двамата свиха рамене безпомощно.
— Тогава ви предлагам да отидем на лекар и да видим той какво ще каже, след като му обясним всичко.
Колин се начумери.
— Знаеш, че мразя да ходя на лекар.
— Ти чуваш ли се? Знаеш ли какво става с теб в момента? Аз не знам, но знам, че ме плаши. Каквото и да е. А теб не те ли притеснява поне малко? За Бога, та това нещо на гърба ти сякаш е част от теб!