— Да, разбира се… извинявай. Ще отидем и ще чуем какво ще каже доктора. Права си. Хайде.
Тримата се облякоха набързо и тръгнаха към единствената клиника в града. За по-малко от петнайсет минути бяха там и веднага бяха приети от дежурния лекар, млад мъж на не повече от трийсетина години. Обясниха му проблема и го оставиха сам да погледне, да пипне и да се опита да съблече фанелката. След като я бе разгледал и опипал отвсякъде и също не бе постигнал никакъв успех, той се отдръпна малко назад и заоглежда Колин замислено.
— Хм… Много странно. За пръв път виждам такова нещо. Бих искал момчето да остане, за да му направим изследвания, ако нямате нищо против — той погледна въпросително родителите му.
На лицето на Колин се изписа отчаяние. Значи не само нямаше да отиде на така бленуваната екскурзия, но и щеше да прекара няколко дни в най-омразното за него място на целия свят — болницата. И то не заради родителите си или нещо друго, което би могло да бъде обяснено логично, ами заради това, което се случваше сега с него и до момента нямаше рационално обяснение.
Майка му видя изражението му и се обърна към лекаря:
— Наистина ли е необходимо да остава тук? Не можете ли да му направите изследванията и после да се прибере да спи вкъщи?
— Ако ще е по-добре за вас… може. Бих предпочел да остане тук и през нощта, но както вие си решите.
В крайна сметка се разбраха, че Колин ще спи у дома си, но още два дни ще идва, за да му се направят всички изследвания, които си бе наумил лекарят, и да се видят резултатите. След това момчето беше помъкнато из какви ли не кабинети, докато родителите му бяха оставени в приемната да чакат сина си. След няколко часа лекарят и Колин дойдоха и седнаха при тях.
— Не знам какво да ви кажа… всичко в момчето си е наред — пулс, кръвно, дишане — напълно в нормите и без никакви проблеми. Но взехме малка проба от блузата му. Не можахме да го сторим без да одраскаме леко и кожата. Досега разглеждах материята под микроскопа… — Той поклати замислено глава. — Никога през живота си не съм чувал, камо ли да съм виждал такова нещо. Имаме една абсолютно обикновена памучна тениска… която обаче някак се е сраснала с кожата на сина ви. Няма никакви други вещества, които да са подпомогнали това. Нито пък има нещо необичайно в самата фанелка. Само че някак тъканите са се сраснали. И, честно да ви кажа, не знам какво да правя. Всичко, което бих могъл да направя, за да я махна от Колин, ще навреди и на него. Поне засега ще трябва да си я носи, а утре го доведете пак, за да видим можем ли да измислим нещо по въпроса. Ще проверим дали случайно това нещо на гърба му няма непоносимост към някои неща, безвредни за човека, и дали ще можем да му помогнем по този начин.
— Благодаря, докторе — кимна майката на Колин и тримата се изправиха.
По пътя към къщи и цяла вечер никой не каза почти нищо. На никого не му се говореше. И тримата бяха изпаднали в шок от това, което ставаше. По-късно Колин си легна и отново се загледа в тавана. Как можеше, точно когато всичко се е наредило добре, да се случи нещо подобно и да развали всичко? Тениската вече не му бе удобна. Искаше да я махне от себе си, още повече след като знаеше, че не може да го направи. Откакто го разбра днес, имаше чувството, че е станала още по-тясна и го стяга все повече. Но не можеше да направи нищо и чувството за безсилие го побъркваше. Обърна се и пак се зазяпа в момчето сред тълпата на концерта на Maiden.
Изведнъж някаква сила притисна гръдния му кош и изкара целия въздух от дробовете му. Сякаш огромна ръка го бе хванала и го мачкаше. Очите на Колин се изцъклиха. Не можеше да си поеме въздух, болеше го, а натискът не отслабваше. Чувстваше се като че ли някой го бе сложил в метална ризница и сега постепенно размерите й намаляваха, докато той си оставаше все същия и вече не се събираше в нея. Не можеше да помръдне или да извика. Бе напълно неспособен да направи каквото и да било, дори да мисли. Паника бе замъглила съзнанието му. Изведнъж Колин чу звук на пречупване. Ребрата му не издържаха на налягането и се чупеха едно по едно. Погледът му се замъгли от неописуемата болка и за един блажен миг той помисли, че ще припадне. Но издържа и се съвзе. Костите в гърдите му бяха станали на сол. Усещаше как малки частички от тях се забиват в белите му дробове и ги правят на решето. А мощният натиск не отслабваше ни най-малко, тъкмо обратното. И точно когато Колин си мислеше, че няма как да стане по-зле — стана. Изведнъж болката от стягането, счупените му ребра, наранените му дробове и неспособността му да си поеме въздух отстъпи място на друга. Като че киселина се разля по цялата горна половина от тялото му. Ако можеше, в този момент Колин би изпищял така, че да го чуе целият свят, но нямаше въздух дори и за стенание. Той погледна към себе си, очаквайки да види как някой го е залял с киселина или нещо подобно, и видя само любимата си черна тениска. Която се бе стегнала в убийствена хватка върху него и докато я гледаше, видя как почва да пълзи надолу. Да се разпростира все повече и повече, за да го обхване целия. Кожата му гореше, а под нея вече бе останала само каша от намачкани органи и кости. Колин обезумя. Не можеше нито да вика, нито да помръдне. Това бе краят му. Горенето вече се бе разпространило по цялото му тяло, а натискът бе надробил всички кости в тялото му. От него вече не бе останало нищо. В последния си миг на този свят Колин отново погледна плаката на любимците си и двойника си в тълпата. Така и нямаше да доживее да отиде на техен концерт. И точно преди да отпътува към отвъдното, желанието му се изпълни. Стаята около него, болката, отчаянието избледняха като сън и обстановката на плаката стана по-истинска, по-жива, по-цветиста. И ето че той беше на концерт на Iron Maiden. Бе точно пред Брус Дикинсън, а отзад фигурата на Еди сякаш се бе втренчила право в него. В този миг той вече не бе Колин, който умираше в стаята си, без да може да издаде и звук или да помръдне. Сега той бе Майкъл, на когото най-сетне бяха разрешили да отиде на концерта, за който си бе мечтал цял живот, и ето че имаше късмета да стои точно пред идола си. Можеше да си спомни целия концерт до момента с всички подробности. И тогава се случи най-хубавото. За секунда той откъсна очи от певеца и погледът му попадна върху фигурата на чудовището отзад. В този момент Майкъл усети как част от Еди преминава в него и става неразделна част от същността му. Почувства се господар на света. Той бе избран. Не знаеше все още за какво, но щеше да разбере. Важното бе, че носеше частичка от Еди в себе си и никога нямаше да се раздели с нея. Майкъл не знаеше също, че това е последния ден от живота му, но скоро щеше да разбере. Черната му тениска бе залепнала плътно по тялото му, както щеше по-късно да направи и с Колин, и с още един куп други свои притежатели. Брус, звукът на концерта и усещанията сред тълпата започнаха да изчезват. В следващия миг момчето отново бе в леглото си на ръба на смъртта. Сега поне знаеше какво го бе убило. Освен невероятната болка, която вече заглъхваше и отстъпваше място на вечното спокойствие, в Колин нахлу и чувство на горчивина и несправедливост. Откакто се помнеше бе почитател на групата, а тениската си просто обожаваше. И точно тези две неща се бяха обърнали против него. Не знаеше как и какво се бе вселило във фанелката му, но то бе предназначено само да убива и за нищо друго. Не че вече каквото и да било имаше значение… Мозъкът на Колин, който геройски издържа на тези мъчения, най-накрая изключи и болката се отдръпна на заден план. Спокойствие се разля в тялото му. Да, той също бе избран. Животът и смъртта му имаха смисъл. Той бе съществувал и сега загиваше за една велика цел. Майкъл, той самият и следващите, които щяха да носят белязаната от Еди черна тениска, трябваше да се гордеят със себе си и да приемат съдбата си без страх и недоволство.