— Дай ми го! Ще го хвърля! — изсмивам се небрежно и поднасям ръка, обаче Робин вече чете най-задълбочено и въобще не ми обръща внимание.
— И какъв ти е резултатът? Той ли е Единственият? — вдига с надежда очи тя.
— Вижте какво, не ми е приятно да ви го съобщя, но трябва да знаете, че такова нещо като „Единствен“ и „Неповторим“ просто не съществува! — намесва се най-сетне сестра ми, на ръба на търпението си. — Всичко това са пълни глупости!
Робин се умърлушва като шестгодишно дете, на което току-що са му казали, че Феята на зъбчетата не съществува.
— Ама нали ти си омъжена?! — сеща се по едно време да протестира. — Ами съпругът ти?
— Какво общо има той? — поглежда я с презрение Кейт. — Не че не обичам Джеф, но не бих го нарекла моята сродна душа или моята половинка!
— Така ли? — ахва Робин.
— Не, разбира се — свива нехайно рамене сестра мий отпива от уискито си. — Но иначе го наричам с ред други неща — допълва и се разсмива гърлено.
Робин я гледа като попарена. После се обръща отчаяно към мен и пита:
— Ами ти, Луси? Ти какво мислиш? Вярваш в онова за половинката, нали?
— Ами… — изричам колебливо. — Хммм…
— О, съжалявам! — плясва се по челото Робин. — Толкова съм несъобразителна! Сестра ти всъщност ми спомена, че наскоро си скъсала с някого! Изобщо не помислих!
— Имаш предвид Шон ли? О, той не беше нищо сериозно! — побързвам да я успокоя.
— Не е бил Единственият? — ококорва очи тя, като отказва да поглежда към сестра ми.
В съзнанието ми нахлува спомен за Шон в пурпурни боксерки на крокодилчета. Дори и всичко да беше идеално, тези крокодилчета винаги щяха да стоят между нас.
— Не, не беше Единственият! — разсмивам се сърдечно, обаче дълбоко в душата си долавям онова познато боцване.
— Е, не се притеснявай! — успокоява ме тя, като потупва ръката ми. — Сигурна съм, че някой ден ще го срещнеш!
Усмихвам се тъжно и промърморвам:
— Точно в това е проблемът — вече го срещнах.
Откъм Кейт се дочува шумно стенание.
— О, не! Не отново онзи тип от моста!
— Казва се Натаниел! — срязвам я обидено аз.
Тя подбелва нетърпеливо очи и заявява:
— Луси, кога възнамеряваш да забравиш този човек и да продължиш напред?
— Че аз вече продължих! — възкликвам възмутено. — Имам си купища гаджета!
— Обаче все още продължаваш да мислиш за онзи!
— Не е вярно!
— Тогава защо попълваш някакъв си идиотски тест?
— И какво като попълвам? Това не означава нищо!
— Да бе!
Главата на Робин се мести от сестра ми към мен, сякаш наблюдава тенис. Накрая вдига ръка, цепи въздуха между нас и се провиква:
— Ехооо! Момичета! — И слага край на поредната сестринска свада.
Да знаете, нас с Кейт много ни бива по тази част.
— Така! — поглежда ни с укор Робин. — А сега някой ще благоволи ли да ме осведоми за какво по-точно става въпрос?
С Кейт се споглеждаме. И тя срамежливо свежда очи към чашата си.
Което оставя на терена само мен.
Чудя се какво да правя.
— Е? — поглежда ме в очакване Робин.
— Ами, нищо особено — изломотвам смутено.
— Да бе! И на мен ми се стори като нищо особено! — срязва ме Робин и допълва: — Хайде, казвай! Искам да чуя всички пикантни подробности!
Иска ми се да мога да устоя на това изкушение, обаче бирата вече си проправя път някъде вътре в мен и усещам, че преградите ми започват да падат.
— Трябва ли да ти напомням, че си изкарвам хляба, като забивам игли в телата на хората? — поглежда ме заплашително тя. Не че ме плаши, но все пак…
Преглъщам и спомените бързо нахлуват в съзнанието ми.
— Беше през лятото на 1999 година. Бях на деветнайсет и учех изкуство във Венеция, Италия — започвам да нареждам бързо с надеждата, че колкото по-скоро свърши, толкова по-добре. — Той се казваше Натаниел и беше на двайсет, и беше американец, който учеше по някаква лятна програма на Харвард — учеше ренесансовите художници. А после аз се върнах в Англия, а той в Щатите…
— Пропусна онази част за моста — намесва се внезапно сестра ми.
С което убива инерцията ми. Хвърлям й един кръвнишки поглед, обаче тя се преструва на света вода ненапита и съзерцава питието си, сякаш нищо не е казала.
Обръщам се към Робин.
— Извинявай. Май наистина избързах. Може би най-добре да ти разкажа как започна всичко. — И докато изричам това, усещам как спомените ме заливат като порой и стомахът ми отново се преобръща. Поемам си дълбоко дъх, за да удържа треперенето на гласа си, и продължавам: — Но нека първо ти разкажа легендата за Моста на въздишките…