Трета глава
— Аууу, колко романтично! — въздъхва шумно Робин.
Приключвам с разказа си и се връщам към действителността. Робин се е подпряла на бара, отпуснала е глава на ръцете си и гледа замечтано. Имам чувството, че е в някакъв транс.
Оказва се обаче, че не е единствената. По протежението на бара забелязвам неколцина други клиенти, които са прекратили разговорите си и ме слушат в захлас. Усещането, че съм грабнала публиката си, ме зарежда едновременно със самочувствие и срам. Обръщам се, но само за да видя, че групата момичета на масичката зад мен очакват продължението.
— И какво? Целунахте ли се под моста? — пита едно от тях, отворило широко изписаните си с молив и спирала очи.
Усещам как бузите ми пламват от притеснение. Никога не съм била особено добра в говоренето пред публика, а ето че се оказвам в центъра на вниманието на цял нюйоркски бар.
— Е? — настоява червенокосата й приятелка, притиснала в трепетно очакване чашата си с мартини към деколтето си.
Принудена съм отново да се върна към онази вечер преди толкова много години.
— Тогава нямахме достатъчно пари — отбелязвам. — Бяхме бедни студенти.
Колективна въздишка на разочарование.
— … обаче Натаниел подкупи един местен гондолиер с малко трева — побързвам да успокоя публиката си. Споменът за младия, надрусан до козирката италианец ме кара да се усмихна.
— Е, и? Заведе ли те?
Това вече е мъжки глас. Обръщам се и зървам мускулест банкер с разкопчана риза и разхлабена вратовръзка. Надеждата в очите му е осезаема.
— Престанете да я прекъсвате! — обажда се друг клиент на бара. — Нека си разкаже спокойно историята!
— Срещнахме се на залез — продължавам и в спомените ми отново нахлува онази картина на мандариновото венецианско небе. Залезът наистина беше приказен. Небето бе обагрено в ярка палитра всевъзможни цветове, къпещи древните сгради в топлия си блясък. Оттогава насам съм виждала много други залези, но никой от тях не може да се сравни с този. — Качихме се в гондолата и гондолиерът пое по канала.
Все още виждам ръката на Нейт как ми помага да се кача в гондолата, усещам прегръдката му, когато се гушваме на изтърканите кадифени възглавнички на пейката, чувам плискането на вълните о брега на канала.
— Стигнахме до моста точно в мига, в който камбаните забиха…
И за миг се връщам отново там. Далечното ехо от кипящия живот на Венеция изпълва топлия вечерен въздух и аз гледам в очите Нейт, а той отмята косата от лицето ми и ние се смеем като двойка влюбени до полуда тийнейджъри. Защото бяхме точно такива — двойка влюбени до полуда тийнейджъри.
— Смяташ ли, че ще се получи? — пита ме той и ъгълчетата на очите му се сбръчкват, когато се усмихва.
Сподавяйки смеха в гърлото си, аз се взирам в бледосините му очи, в тъмносивите точици около ирисите му, в русите му мигли. Искам да запаметя всяка подробност от него. Не искам да забравям нищичко.
— Надявам се — връщам му усмивката, сгушвам се във врата му и вдишвам мекото ухание на стара тениска и кадифено яке втора употреба. Въпреки че е топло, той държеше да бъде с него — както винаги.
— Нали не мислиш, че онзи старец само ни е подмамил да дойдем тук, за да ни ограбят?
— Да ни ограбят ли? — изхилвам се аз и вдигам глава. — Кой да ни ограби?
Той посочва към гондолиера и се прави на много уплашен.
— Ти си луд! — кискам се аз.
— Да, сега ще кажеш така, ама ще видиш… — Привежда се към ухото ми и прошепва: — Гледала ли си „Кръстника“? — и плъзва пръст през гърлото си, изхълцвайки.
Аз се заливам от смях и го сръгвам в ребрата.
— Ох! — подскача той. — Знаеш ли, че имаш много гаден ляв, а? Трябва да внимавам с теб! — И сграбчва ръката ми.
— И още как! — кимвам и го поглеждам в очите.
— Много да внимавам! — промърморва той, разтваря дланта ми и започва да описва по нея фигурки с показалеца си.
Отпускам се назад, наслаждавайки се на усещането от допира му. И внезапно осъзнавам, че настроението се променя — подобно на летен бриз. Докосването му е леко като перце, безкрайно нежно, но ми повлиява така, сякаш през тялото ми внезапно са пуснали хиляди волтове електричество. Сега вече знам какво имат предвид хората, когато говорят как те разтърсва ток. Сякаш някой ме бе включи директно към електрическата мрежа. Чувствам се безкрайно жива. Всичките ми сетива изведнъж се изострят. Като че ли първите деветнайсет години от живота си съм прекарала в заспало състояние и едва когато срещнах Нейт, съм се събудила.