— Хей, чуваш ли това?
Гласът на Нейт ме връща в реалността. Наклонил е глава, оглежда се и по лицето му играе замечтана усмивка.
— Какво… — започвам, обаче той поставя пръст на устните ми.
— Шшшт! Слушай!
Топлият вечерен въздух ни обгръща като пухена възглавница. Наоколо се носят ухания на червено вино и прясна пица, на цигари и афтършейв, смесени със звуци от музика, гласове, жена в отсрещния апартамент, която мие чинии…
И още нещо.
В далечината долавям нещо. Заслушвам се по-внимателно. Това не са ли… Възможно ли е да са…
— Камбаните! — прошепвам и по ръцете ми пролазват тръпки. Обръщам се към Нейт. Очите му блестят от вълнение.
— Това е то! — ухилва се той, а тръпките плъзват по цялото ми тяло. — Случва се! Магията действа!
И докато мекият звън на камбаните се носи във въздуха, ние поглеждаме напред и виждаме срещу себе си моста. Бялата мраморна дъга се извисява величествено над канала, окъпана в златистото сияние на залеза — празно платно, очакващо да бъде изрисувано от слънцето. Ивиците цинобър се смесват с петната от умбра и жълта охра, за да създадат проблясваща дъга, която се отразява във водата. И ние се носим бавно към него, и двамата изпълнени с очакване, вълнение, смях и любов…
Все по-близо и по-близо…
И ето че гондолиерът вече попада в сянката, а после идва и нашият ред да се скрием под моста. Сантиметър след бавен сантиметър. Разполагаме само с няколко секунди. Погледите ни се срещат. Смехът ни замръзва. Шегите спират. Спира и времето.
И в тези застинали секунди всичко забавя хода си. Като лента, завъртяна на бавни обороти. И накрая всичко застива. Оставаме само аз и Нейт. Само двамата. Единствените двама души в целия огромен свят.
Две половинки от едно цяло… Сякаш от нищото в гласа ми зазвучава гласът на стария италианец и аз усещам как по гръбнака ми пролазва тръпка. Ще бъдете свързани с вечна любов. Винаги ще бъдете заедно и нищо няма да може да ви раздели. И докато тези думи звънят в главата ми, внезапно става студено и аз цялата се разтрепервам.
Нещо е по-различно от преди. Има някаква енергия. Някаква сигурност. Някакво могъщо усещане, което не мога да опиша. Сякаш е… Може би…
Вдигам очи към Нейт. Той се привежда към мен… Камбаните бият… Небето гори… И аз затаявам толкова продължително дъх, че всеки момент ще избухна от напрежение — от това, че той ме придърпва към себе си, от това, че ми казва колко много ме обича…
Магия! Точно така!
Усеща се като магия!
— И?
Връщам се рязко в реалността и забелязвам бармана, застинал зад бара, стиснал здраво канелките за бирата.
Душата ми се изпълва с топлото сияние на спомена и аз изричам усмихнато:
— И ние се целунахме!
Очевидно целият бар е бил затаил дъх, защото в този момент чувам мощна, колективна въздишка на облекчение. Тук-там се разнасят дори аплодисменти, а някой някъде изхълцва.
— И после какво стана? — пита нетърпеливо Робин. Изглежда много щастлива. Оглеждам останалата си публика и осъзнавам, че всички изглеждат щастливи. Очевидно всички обичат хубавата любовна история.
Замълчавам и събирам мислите си. Усещам как моментът бързо изтича, потъва в миналото, погълнат от настоящето. Подобно на самата Венеция, и той изчезва бързо под водата.
— Ами както се сещате, беше краят на лятото, така че той се върна обратно в Харвард, а аз — в Манчестър — изричам с прозаичен тон аз. — Последваха множество писма, по някой и друг разговор по телефона, когато можехме да си го позволим — все пак не забравяйте, че в онези дни трансатлантическите разговори бяха много скъпи, а аз пък не разполагах с интернет. — Усмихвам се тъжно. — Поддържахме тази телефонна любов в продължение на година… — Не довършвам. Забелязвам, че всички са наострили слух в очакване на голямото „И те заживели щастливо до края на дните си“.
Стомахът ми се свива.
— А после? — обажда се червенокоската с мартинито, очевидно вече не на себе си от напрежение.
И изведнъж си давам сметка, че нося отговорност за тези хора около мен, за техните надежди. Никак не ми се иска да ги разочаровам. Нямам никакво желание да им убивам вярата в щастливия край. При все това…