За щастие, на другия край на преместването ме чакаше Робин, за да ми помогне с разопаковането. Нейният подход се оказа малко по-различен от този на сестра ми. Състоеше се по-скоро в следното:
1. Разкъсваш чувала.
2. Изсипваш всичко на пода.
3. Прекарваш часове наред във вдигане на това и онова, като същевременно пищиш: „Аууу, какво е това?“ (моята нова пяна за баня от „Сефора“ — боже, обожавам „Сефора“! Това е новият ми духовен дом!), „Хей, може ли да го пробвам?“ (шалче със сребърни пайети, което си купих от „Топ Шоп“ преди цяла вечност и което никога не съм носила, но все така разкарвам със себе си навсякъде, в случай че внезапно ме връхлети непреодолимото желание да си сложа шалче със сребърни пайети), и „О, господи! Ама това ти ли си?“ (старият ми албум и по-точно — една тийнейджърска снимка от готическия ми период, когато си боядисвах косата в черно и си рисувах очите с няколко пласта черен туш).
Съвсем скоро установявам, че Робин е от онези жени, които в романите наричат „приказливи“, а в реалния живот никога не спират да говорят. През целия уикенд тя нито веднъж не си пое дъх. Ако не говори с мен, говори по телефона — било с майка си от Чикаго, било с безбройните си приятели, или в краен случай — с любимите си кучета Джени и Саймън, които я следват навсякъде с умилителни погледи и в очакване на поредните лакомства от джобовете й.
И двете са бездомничета, които тя е спасила от някакъв приют. Саймън е нисък и дебел и хърка като прасе. Джени е по-тъничка, по-космата и има кошмарна обратна захапка. Робин ги обича като свои деца. Като я гледа човек как се отнася с тях, би си помислил, че лично тя ги е родила. Когато не прави на Саймън акупунктура за артрита в бедрото или не дава на Джени китайски билки за многобройните алергии, тя си седи с тях на дивана, чеше им коремчетата и гледа Опра.
За Робин Опра Уинфри е като папата за ревностния католик. Въоръжена с купа пуканки и дистанционното, тя слуша съсредоточено как Опра обсъжда проблема за изневярата, попива с кърпичка очите си, докато Опра взема интервю от двойка, чиято котка била починала от рак, или пляска възторжено по дивана, когато Опра се появява в тесни дънки и обявява, че е свалила десет килограма. През четиридесет и осемте часа на уикенда с помощта на Опра покриваме темите за секса, любовта и отслабването. А когато най-сетне идва понеделникът, за мен няма по-голямо щастие от това да оставя Опра зад гърба си и да отида на работа.
Макар Робин да ми обещава, че вечерният епизод щял да бъде много интересен — за някакъв мъж, който се мисли за мечка гризли.
Моята работа е в една галерия в Сохо, наречена „Номер Трийсет и осем“, а новият ми адрес означава, че мога да отида дотам и пеша. Което, разбира се, ми дава още двайсет допълнителни минути сън.
Нали точно затова се преместих тук.
Само че на практика проблемът ми с точността се задълбочава още повече, като проспивам алармата на часовника си и тези двайсет минути се превръщат в четирийсет.
Което означава, че се налага да търча като луда с чехлите си (което звучи малко като оксиморон — пробвали ли сте се да търчите като луди по чехли?).
— Добро утро!
Приглаждам все още влажната си от душа коса и бутвам стъклената врата на галерията. Сърцето ми бие така, че ще се пръсне. Май това е сигурен знак, че все пак няма да бъде зле да се заема с онова дивиди — ако не заради преливащото ми коремче, то поне за да не получа инфаркт преди трийсет и петата си година.
— Лууузи! — гръмва един мощен глас откъм офиса в дъното.
Гласът възвестява появата на моята шефка — госпожа Цукерман, позната повече като Магда. Съдейки по силата на тези гласни струни, човек би очаквал да види женище високо поне метър и осемдесет, с тегло — най-малко стотина килограма. Обаче тя се оказва миниатюрна руса жена, която въпреки високите си като небостъргач токчета и прецизно конструирания кошер, броящ се за прическа, не достига повече от метър и петдесет.
— Толкова се радвам да те видя! — продължава да боботи тя и се втурва в галерията. Облечена е от глава до пети в „Шанел“, а до нея върви миниатюрно кученце порода малтийска болонка. Протяга ръце, сграбчва лицето ми между обсипаните си с диаманти пръсти и лепва по една целувка върху двете ми бузи, оставяйки ми обилни следи от червило.