Веднъж започнала обаче, аз не мога да се спра:
— И аз някога бях като теб! Бях напълно убедена, че веднага ще разбера, когато срещна Единствения! Че ще го почувствам! Нали всички само това повтарят: „Просто ще разбереш“! Добронамерени приятели, книги, филми, поезия. И макар че нямаш никаква представа какво точно търсиш, нито пък какво точно трябва да изпиташ, ти започваш да си вярваш, че когато най-сетне откриеш своята сродна душа, в главата ти ще зазвъни някакво вълшебно звънче и ще ти подскаже, че е той!
Поемам си дъх и продължавам:
— Когато се запознах с Натаниел, имах всичките тези силни, невероятни чувства и си казах: това е той! Това е Единственият! И наистина си вярвах, поради което бях толкова съсипана, когато се разделихме. Бях изгубила единствения човек на света, който е бил предназначен за мен, и без него никога повече не можех да бъда напълно щастлива! Да, щеше да има и други мъже — приятни, забавни, прекрасни. Но никога повече Нейт. Бях го изгубила и толкова! — Кратка пауза. — Затова години наред просто се носех по вълните на живота. Излизах на срещи, флиртувах, имах няколко гаджета, обаче никой не можеше да се сравни с Нейт. Той никога не излизаше от съзнанието ми. А после, по някакво чудо, ние отново се намерихме и получихме втори шанс. И какво стана, ако смея да попитам?
Поглеждам към Робин. Тя седи до мен напълно замаяна. И не я виня. От мен се излива цял потоп — чувства, насъбирали се цяло десетилетие, се леят насред обикновен нюйоркски ресторант за бърза закуска.
— И тогава разбрах, че вече не изпитвам същото — продължавам. — И той също не изпитва същото. Просто сме сбъркали един с друг. Точно както милионите хора по света, които се женят, а после се развеждат. Само че аз имах голям късмет — ако не бях имала този втори шанс с Нейт, все още щях да вехна по него! И щях да прекарам целия си живот в съзерцание на миналото през розови очила и никога нямаше да забележа Адам! Щях напълно да го пропусна! Защото в мига, в който престанах да се фокусирам върху Нейт и върху онова, което смятах за любов, зърнах Адам.
— Хей, госпожице!
Чувам гласа, но не му обръщам внимание.
— Виж какво — продължавам с въздишка, — може би ти звуча напълно безсмислено, но всъщност искам да ти кажа, че твърде много хора пропускат истинската си любов, защото са прекалено заети да чакат появата на Единствения! Да чакат онази приказна фигура, която ще ги допълни напълно и която най-вероятно дори не съществува. Чакат някакъв знак, на който да пише: „Този е!“ Както направи и ти — ти заложи всичко на Харолд, на перфектната си половинка, на тъмния, красив непознат от твоето огледало на желанията. И дотолкова се фокусира върху него, че не си в състояние да забележиш нещо адски хубаво, което ти е под носа!
Робин видимо се дръпва, като че ли съм я ударила.
— Робин, невинаги трябва да има някакъв знак! Не може винаги „просто да знаеш“. Понякога отнема известно време, докато осъзнаеш, че той през цялото време е бил точно пред теб! — Млъквам, осъзнавайки, че съм останала без дъх от страст. Макар за мен и Адам вече да е твърде късно, искам да направя всичко възможно за нея и Даниел да не е така.
Тя ме поглежда по странен начин, като че ли в главата й се въртят множество мисли, и накрая изрича:
— Каквото е писано да стане, ще стане!
— Божичко, напълно в твоя примиренчески стил! — въздъхвам безсилно.
— Нищо подобно! — възразява разгорещено тя.
— Така е, а логиката ти нещо куца! — не се отказвам аз. — На мен ми казваш, че трябва да се опълча срещу вселената, сякаш съм някакъв си супергерой, обаче ти избираш просто да си седиш и да гледаш какво ще стане!
— Хей, госпожице, проблеми със слуха ли имате, какво ли? — изревава нечий мощен глас точно до мен и аз се обръщам рязко.
И тогава си давам сметка, че това е вечният сърдит мъж, който приема поръчките ми всеки обед.
— О, да, извинете! — превключвам бързо. — Та една супа топчета и…
Обаче той не ме оставя да довърша.
— Не, забравете супата — изсумтява мрачно, като клати глава. — Чух ви, че си говорите за Венеция.
Зяпвам го изумено. През цялото това време нито веднъж не бях чувала този човек да изговори повече от две думи, а ето че сега говори на мен! При това за Венеция!
— Мммм, да, точно така — смотолевим аз, като се питам накъде, за бога, бие.
— Мисля, че мога да ви помогна.
Не мога да повярвам! Той не само ми говори, но и иска да ми помогне!
— Така ли? — изчуруликва Робин вместо мен.