— До затварянето — срязва ме безапелационно Нейт.
— И толкова? И няма да промениш мнението си? — изтъквам, докато тръгвам надолу по пътеката и проверявам буквите на всеки ред.
— Коя част от „Няма да дойда с теб във Венеция“ не разбра?
Откривам моя ред и тръгвам към мястото, което сочи билетът ми. Трябва да го накарам да промени мнението си, ама как? Как, боже мой?!
— Както и да е. Вече трябва да затварям! — отсича той.
— Не, почакай! Ами таксито оня ден? — Извинявайки се на хората, които вдигам, аз се насочвам към средата на реда, където виждам две празни места.
— Какво за него?
— Трябва да накараме това нещо да спре, веднъж завинаги! В противен случай ти и Бет…
— Луси, престани! Стегни се най-сетне!
— Аз съм се стегнала! — не му оставам длъжна аз, докато следя номерата на седалките. Двайсет и две, двайсет и три, двайсет и четири… В другия край на телефона настъпва мълчание. — Нейт, там ли си?
— Да, тук съм.
Брей, странна работа! За момент гласът му прозвуча така, сякаш не идва от телефона му, а точно до мен. Бинго! Ето го най-сетне и мястото ми. Озъртам се и заставам лице в лице с някого, който си е проправял път по реда, само че от другата посока.
— Нейт! — зяпвам шокирано в него аз. — Ти пък какво правиш тук?
Сигурно си мислите, че досега вече би трябвало да съм минала отдавна тази част с изненадата — ама не! Ето ме тук, стоя си и зяпам като побъркана.
— Какво? — Все така с телефона на ухото, той ме поглежда объркано и отвръща: — Дойдох да гледам тази пиеса. Това е моето място! — И посочва празната седалка до моята.
Вторачвам се невярващо в седалката, а после обратно в него и тогава ми просветва.
— Ти си бил човекът, който е купил свободния ми билет по ибей!
— Твоят ли беше този свободен билет?! — гледа ме втрещено той.
Настъпва пауза, през която и двамата се гледаме ококорено. Докато накрая светлините изгасват, принуждавайки ни да заемем местата си. В залата се възцарява напрегнато мълчание в очакване вдигането на завесата.
И точно тогава чувам в ухото си шепот:
— Е, кога тръгваме за Венеция?
Трийсет и осма глава
Венеция, Италия, 2009 г.
Нищо не се е променило. Под горещата лятна мараня Венеция прилича на оживяло платно на Каналето. Кубето на катедралата „Сан Марко“ се извисява над пастелните багри на елегантните ренесансови постройки. Плясък на вода. Тълпи от туристи. Между туристите тичат деца и разпръскват гълъбите. Мъже в строги костюми и дизайнерски слънчеви очила седят и пушат цигари. Екскурзовод с чадър запознава с историята на града група германски туристи.
И насред лабиринта от тесни улички, в скътан сред каналите стар, мъничък пансион, в стая с розова кувертюра на къдрички и картина на Дева Мария на стената, седят двама души. Един крайно стресиран американец в костюм, попиващ потта отчелото си, и англичанка, която се старае да запази спокойствие.
Това сме аз и Натаниел. Отново във Венеция, десет години по-късно.
И този път всичко се е променило.
— Така. И сега какво? — обажда се по едно време Нейт.
След като остави на пода куфара си, а сакото си преметна на облегалката на стола, той се обръща към мен. От всяка пора по тялото му се пропиват пот и стрес. Изглежда така, сякаш на челото му с черен маркер е написано: „За нищо на света не бих искал да съм тук!“
— Мммм, дааа. Това е въпросът — отбелязвам аз и се насочвам към прозореца. Вдигам щорите и в стаята нахлува светлина. Миниатюрни прашинки започват вихрения си танц в прегръдката на лъчите. Аз се надвесвам навън и оглеждам миниатюрното резенче венециански живот в уличката под нас.
Това освен всичко е превъзходна тактика на отлагането.
Защото, разбирате ли, проблемът е в това — и не съм особено сигурна как да съобщя новината на Нейт, — но истината е, че все още не знам точно какво трябва да направим. Идеята е някъде в главата ми, просто…
О, кого заблуждавам! Нямам никакъв план. Голата истина е, че нямам ни най-малка представа какво трябва да направим сега.
— Луси?
Обръщам се и установявам, че Нейт продължава да ме гледа съсредоточено. Само дето сега лицето му някак си се е стегнало — като храна, която е започнала да изстива и да се желира в чинията.
— Моля те, кажи ми, че имаш план!