Гласът му е стоманен и нетърпелив, но същевременно долавям и лека нотка на притеснение.
— Ами, не може да се нарече точно план… — изломотвам неопределено, стараейки се да избегна лазерните характеристики на погледа на Нейт. — Добре де, нямам план! — признавам си накрая.
— Ти нямаш план? — повтаря спокойно той.
Призрачна тишина. Един от онези мигове на напрегнато затишие, както преди да отвориш извлечението по кредитната си карта и бавно разгъваш листа, преди да видиш неизбежното: „О, боже! Чак толкова ли?!“, което те удря като десеттонен камион.
От този вид тишина.
— Засега — подчертавам, като си налагам да звуча позитивно. — Засега нямам план!
Нейт вече не издържа и избухва:
— Ама какво ти става, бе?! Довличаш ме чак тук, във Венеция, Италия, а после ми казваш, че нямаш никакъв план?
— Добре де, ясно. Мисля, че и двамата разбрахме истината — аз нямам план! — срязвам го нетърпеливо. — И какво ще направиш сега? Ще ме застреляш ли?
От гърдите на Нейт се изтръгва дълбока въздишка. Той присяда на ръба на къдравата розова кувертюра и разтърква слепоочията си. После промърморва под носа си:
— Това поне би било някакъв план.
Стрелвам го вбесено. Когато предложих да дойдем във Венеция, нямах предвид смърт във Венеция.
— Виж какво… — Поемам си дълбоко дъх и се опитвам да се фокусирам. Какво беше онова, което каза Робин? А, да. Спомена нещо за самото местопрестъпление. — Дай да се срещнем при Моста на въздишките по залез! — изричам внезапно, ей така, без да му мисля много.
— А после какво?
— После ще видим — отговарям колкото ми е възможно по-самоуверено. — Дотогава все ще измисля нещо.
Нейт навива ръкавите на ризата си и отново попива плувналото си в пот чело. После промърморва:
— По-добре гледай да е така, иначе утре сутринта хващам първия полет за щатите!
Грабвам слънчевите си очила и мятам чантата си на рамо. Насочвам се към вратата и подвиквам бодро през рамо:
— Не се тревожи. Всичко е под контрол!
Само дето, естествено, не е.
Озовавам се под ярката светлина на италианското слънце и сърцето ми бие в гърдите като лудо. Мисълта ми препуска. Мътните го взели! И какво се очаква сега от мен, а? Нямам ни най-малка представа какво да направя. Тревогата стяга стомаха ми като менгеме. Да бе, под контрол! Какви ги приказвам? Всичко тотално е излязло от контрол! Животът ми е излязъл дори от оста си. Падам от фитнес тренажори и едва не си изпочупвам краката, извършвам магически заклинания и едва не ме хвърлят в затвора, едва не загивам в катастрофа с кола и пея на караоке.
А сега съм тук. Във Венеция. С Нейт.
И ще продължавам да си стоя с него още стотици години и във вечността, ако не измисля нещо. При това много бързо! Тръгвам по калдъръмените улички и с всяка крачка напред се изпълвам с все по-неистов страх. Ще си остана обвързана вечно за бившия си приятел. Ще умра като сбръчкана, дърта стара мома, която и на смъртното си ложе пак ще се чуди как да се отърве от бившия си.
Пред очите ми се очертава чудна картинка — как крещя на Нейт: „Ти си луд!“, а той — изкуфял дърт ерген, без зъби и с боксерки на ананасчета, ми фъфли в отговор: „Ти си луда!“
Потръпвам и се опитвам да се отърся от тази картина. Така де, с това темпо тази история ще опропасти целия ми живот! Изпълвам се е паника. Пред очите ми изплува образът на Адам — колко беше щастлив онази вечер в киното, последван от друг образ — колко наранен изглеждаше после, в кухнята ми, когато Нейт връхлетя като градоносен облак. Но после си давам сметка, че аз пък ще проваля живота на Нейт — спомням си за онзи телефонен разговор с Бет и въздъхвам. Нейт никога повече няма да има шанса да опита отново с брака си, защото тя никога повече няма да го приеме.
Защото той ще продължава да бъде мой.
През сърцето ми преминава хлад. Ще си останем залепени един за друг като сиамски близнаци.
Аз няма да мога да отида никъде без него, той няма да може да стори нищо без мен. И фразата „Ти ме допълваш“, която все повтарят в романтичните филми, ще престане да бъде най-милата и красива фраза на света и ще се превърне в най-зловещата. Ще се превърнем в една от онези двойки, за които четем, дето са прекарали заедно шейсет години и нито една нощ не са били разделени, и хората ще въздишат: „Аууу, каква възхитителна любовна история!“
Обаче никой няма да знае истината.
Че това не е любовна история, а филм на ужасите.