„Но може и при онези древни двойки да е същото! — казвам си във внезапно просветление аз. — Може и онези двойки, за които медиите толкова обичат да разказват, да са прекарали последните си шейсет години в отчаяни опити да не бъдат заедно всяка нощ, мечтаейки си всеки да спи под отделен юрган. Може би онези двойки също да са се целунали под Моста на въздишките, а после цял живот да са се опитвали да се отърват един от друг.“
Окей, стига, Луси! Превръщаш се в параноичка!
Завивам зад ъгъла и се оказвам насред море от туристи. С изненада установявам, че съм се озовала на площад „Сан Марко“. Спирам и се оглеждам и мозъкът ми изведнъж се изпразва от всичко друго, за да се наслади на красотата и величието на Венеция. На начина, по който светлината отскача от камъните по калдъръма, на пролуката между хората, зад която проблясват водни пръски, на наситения аромат на еспресо, афтършейв и цигарен дим, на страстните спорове на италианците, които, за моите лишени от езикови умения уши, винаги са звучали като арпежи на пиано.
Божичко, обожавам Венеция! Бях забравила колко много я обичам, защото толкова отдавна не съм идвала тук! Като стара снимка, избеляваща с времето, така и моите спомени за града са помътнели. С течение на годините той се е превърнал просто във фон, на който се развива много по-важната история за мен и Нейт, и как се запознахме. В мига, в който си тръгнахме оттук, Венеция сякаш спря, престана да съществува. Като че ли е била тук само за нас, до момента, когато се върнахме по колежите си — после просто се е сгънала и е отпътувала за някъде.
Усмихвам се на собствената си младежка арогантност. В моите тийнейджърски очи аз бях първият човек, открил Венеция, а двамата с Нейт — единствените двама души, влюбили се един в друг сред нейните канали, сред лабиринта от улички и красиви площади. И никой никога не се е чувствал като нас.
И едва сега, докато крача през площада, осъзнавам колко много съм грешила. Венеция си има свой собствен живот, история, която засенчва всичко, създадено от мен и Нейт, магия, която привлича към себе си влюбени. Давам си сметка за всичко това, докато наблюдавам десетките двойки, разхождащи се наоколо, хванати за ръце, безсъмнено чувстващи се така, както някога се чувствахме двамата с Нейт. Като единствените двама влюбени на света. Такава е магията на Венеция — тя кара всеки да се чувства специален.
Завивам зад друг ъгъл и поемам през лабиринта от улички. След десет години за първи път съм отново тук и макар аз да съм се променила, градът не е. Лутам се без конкретна посока. Просто се наслаждавам на усещането от преоткриването на каналите, сенчестите площади и звуците и ароматите, които създават Венеция.
Бях толкова фокусирана върху Нейт и върху довеждането му тук, върху пристигането ни обратно тук, че въобще не се бях замисляла какво означава самото завръщане тук. В моето съзнание Венеция бе просто местопрестъпление — лошият герой, причината за цялата наша каша. Но сега не мога да не се влюбя отново.
„Само че този път не в Натаниел, а в самата Венеция“ — казвам си аз, оглеждайки поредната красива сграда. Нямам представа как се казва, но пред нея се е събрала огромна тълпа папараци. Сега тече филмовият фестивал и навсякъде висят знамена, плакати рекламират филми, а туристите държат в готовност камерите си, надявайки се да зърнат някоя и друга филмова звезда. Както става ясно, Пенелопе Круз била забелязана наскоро на моста „Риалто“, а мъжът, който ни регистрира в пансиона, беше готов да се закълне, че Том и Кейти били отседнали в дванайсета стая.
Дълбоко се съмнявам. Всички знаменитости са отседнали във великолепния дворец „Грити“. Вече минахме покрай него, на идване от летището с вапорето, и видяхме дълъг червен килим, опънат от пристана на канала до бара на терасата, който е разположен точно до канала. Там кипеше невиждана активност — подобно на армия от пингвини, десетки униформени сервитьори в бяло и черно се щураха наоколо, концентрирани в най-важната цел за деня — всичко да бъде готово за голямата филмова премиера и последващия коктейл, които ще се проведат тази вечер. Макар да нямам ни най-малка представа за какъв филм точно става въпрос.
„Адам щеше да знае“ — обажда се тъничкото гласче в главата ми.
Усещам познатото преобръщане в стомаха си. От няколко дни насам се старая съзнателно да не мисля за него, обаче сега лицето му изниква в съзнанието ми и спомените ми се връщат към онзи момент на улицата, когато го зърнах за първи път — с камера и космат микрофон. После си спомням и момента в Галерията за модерно изкуство, когато ми говореше оживено за любовта си към филмите. Връщам се и към вечерта, когато се срещнахме пред онова филмотечно кино, и за това колко щастлив беше, че може да сподели любимия си филм с мен. „На него щеше да му хареса тук“ — казвам си аз, като се озъртам, долавяйки енергията на фестивала.