И внезапно в мен нещо прищраква.
— Това сте вие! — възкликвам, но по-скоро на себе си, отколкото на него.
Той ме поглежда озадачено.
— Вие сте човекът, който ми продаде медальона и който ми каза за Моста на въздишките! — оглеждам обветреното му лице с надеждата и той да ме познае. — Спомняте ли си?
Вторачвам се в него с надежда. Сигурно е това! Сигурно това е отговорът, който търсех! В гърдите ми отново се надига надежда и аз затаявам дъх.
— Разказвам тази история на много хора — признава ми той и очите му се свиват в тъжна усмивка.
— Така ли? — стряскам се аз. Надеждата ми се заменя с разочарование и аз свеждам поглед към скута си, за да не види той очите ми. През всичките тези години съм си мислела, че двамата с Нейт сме били специални, но ето че най-неочаквано установявам, че сме били просто двама от стотиците други двойки, на които той е разказвал тази история. Ама че съм била глупава! И да си въобразявам, че той по някакъв начин знае тайната и би могъл да ми каже отговора!
— Е, магията на легендата подейства ли? — Чувам да ме пита и вдигам очи. — Още ли сте заедно? — поглежда ме с любопитство той.
— Нещо такова — свивам нещастно рамене.
Той се смръщва, когато зърва изражението ми.
— Извинете… английският ми не е много… — вдига ръце. — Не ви разбирам.
— Дълга история — въздъхвам и му се усмихвам тъжно.
Той ме поглежда още веднъж и очите му като че ли започват да търсят по лицето ми насоки. Накрая казва:
— И двамата сте влюбени в други хора, така ли?
— Да, така е — кимвам, като си спомням за Нейт.
В таксито от аерогарата насам го чух да си говори отново с Бет и пак да я моли да се опитат да дадат нов шанс на брака си. Стана ми мъчно за него. Няма никакво съмнение, че той я обича, а също толкова безсъмнено е, че едва сега е започнал да си дава сметка за това. Той е най-яркият пример за актуалността на старата поговорка: „Никога не знаеш какво имаш, докато не го изгубиш.“ Но пък и при много други хора е така. Примерно с Адам.
— А вие как сте?
— Аз ли? — връщам се в реалността аз. — Не, не съм влюбена! — клатя категорично глава. Думите засядат в гърлото ми, докато през ума ми прелитат откъслечни сцени от кратките ни мигове с Адам. Това не беше любов. Естествено, че не беше. Как бих могла да бъда влюбена в някого, когото почти не познавам?! И въпреки това…
И въпреки това можеш да прекараш цял живот с някого и пак да си останете абсолютно непознати. И обратното — можеш да срещнеш някого само за няколко мига и той да остане завинаги в душата ти. Любовта измерва ли се чрез време? Или чрез каквато и да било друга мярка? Или е нещо необяснимо, което няма нито повод, нито причина, нито научно обяснение. Нещо, което просто се случва. Магия.
И при тази мисъл внезапно осъзнавам, че не мога да убедя никого, а най-малкото — себе си.
— Всъщност, да, влюбена съм — изричам и се обръщам към стареца. Говоря тихо, но твърдо. — Наистина съм влюбена в един човек.
— Е, в такъв случай не се притеснявайте! — усмихва се успокояващо той. — Легендата наистина е много могъща, но знаете ли кое е по-могъщо от нея? — Поглежда ме и тъмните му очи като че ли стават още по-тъмни и по ръцете ми пролазват от онези студени тръпки, дето усетих и преди десет години. — Любовта! — изрича простичко той. — Силата на любовта!
Поглеждам го и в главата ми се стрелкат хиляди въпроси.
— Ама…
— Довиждане, Луси! — изрича той, още преди да съм довършила, изправя се и докосва леко периферията на шапката си. — И поздрави Натаниел от мен!
— Да, непременно — кимам разсеяно, загледана след него. И едва тогава се усещам. — Хай, ама вие откъде помните имената ни?
Обаче старецът вече е изчезнал. Изпарил се е някъде по уличката, оставяйки ме с хаотична плетеница от мисли и въпроси без отговор.
Трийсет и девета глава
Седя си все така на пейката и се опитвам да осмисля случилото се, когато телефонът ми започва да звъни. Обажда се сестра ми Кейт. Вдигам.
— Как е Венеция? Успя ли да се отървеш вече от него? — изрича тя с така характерната си прямота.
— Все още не — изричам уклончиво, но след като тя ми напомни защо съм тук, се изпълвам с тревога. — Както и да е. Ти как си? — питам, като побързвам да потуля собствените си тревоги под килима на съзнанието си.
— Ами, кое искаш да чуеш първо — добрата новина или… добрата новина?