— Моля?
Кратка пауза, а после:
— Чисти сме! — провикват се едновременно Кейт и Джеф в ухото ми така, че ми се налага да отдръпна телефона от мен.
— Божичко, ама това е страхотно! — ахвам и усещам как ме залива порой от емоции — облекчение, радост, щастие… идва ми да се разподскачам наоколо, да прегърна непознат. Обаче наоколо няма никой друг, само аз съм си, на една пейка на малко площадче във Венеция и слушам по телефона как сестра ми и нейният съпруг изговарят по хиляда думи в секунда, разказвайки ми за резултатите. Оказва се, че ракът бил в първа фаза и Джеф няма да има нужда дори от химиотерапия.
— Само отпуска! — нарежда щастливо Кейт. — Доста дълга отпуска!
Докато я слушам как ми говори, не мога да не се усмихна. И това е не само защото ракът на Джеф се е оказал без разсейки. А и заради промяната у сестра ми. Докато я слушам как развълнувано ми разказва за съвместната им отпуска, сякаш чувам една нова Кейт. Няма я вече сестрата, която прекарваше всяка свободна минута в офиса или във фитнеса, която беше толкова фокусирана върху идеята си да стане съдружник във фирмата и да участва в маратона, че бе забравила кой и какво в живота й са най-важни. Тази Кейт остана онзи ден в болницата и имам усещането, че повече няма да се върне.
— Мислехме си за сафари или може би за гмуркане в Големия бариерен риф, а Джеф предложи просто да подивеем, да си вземем творчески отпуски — от най-дългите, и да направим и двете…
Докато тя говори, забелязвам, че някаква двойка идва в площадчето. Наблюдавам ги разсеяно как си правят един на друг снимки край фонтана. После момчето ме забелязва и се приближава към мен.
— Извинете — започва, но когато вижда, че говоря по телефона, промърморва: — О, съжалявам.
— Няма проблеми! — усмихвам се аз. Топлината от добрите новини на сестра ми е заразителна. Така де, тук има влюбена двойка, в един от най-романтичните градове на света, и те искат да се снимат заедно. — Кейт, само за минутка, става ли? — казвам на сестра си, която тъкмо се чуди дали да не си купят билети за обиколка на света и да включат и пирамидите в Египет. — Само да направя една снимка!
— Няма проблеми! Ще поговорим по-късно! — отсича весело тя, взема си довиждане с мен и затваря.
„Няма проблеми ли?“ — кокоря се невярващо аз срещу телефона си. Нещо ми подсказва, че докато свикна с тази моя нова сестра, ще ми трябва известно време.
— Много ви благодарим!
Обръщам се и виждам момичето да ми подава фотоапарата. Усмихва се. Оказва се един от онези истински фотоапарати, дето обективът му се настройва ръчно, а не като моя обикновен дигитален фотоапарат за аматьори, който просто снима.
— Ще можете ли да ни снимате на фона на залеза? — пита тя.
— Няма проблеми — усмихвам се и аз, поемам фотоапарата и го оглеждам.
А после внезапно се заковавам на място. Чакайте малко! Тя не каза ли…
— Залез ли? — ахвам.
— Да, не е ли удивителен? — светват очите й, когато го посочва. — Сякаш небето е пламнало!
Гласът й е заглушен от ударите на собственото ми сърце, което бие в ушите ми. Вдигам очи. И ето го наистина — като импозантен кинематографичен фон. Мандариново небе, обагрено с нюанси на розовото, червеното и оранжевото, а слънцето е като огнена топка, която бавно потъва зад сградите.
О, господи!
Легендата! Имам среща с Нейт!
Обръщам се. Момчето и момичето продължават да ми се усмихват, застанали за снимка. Обаче сега аз вече съм цялата на тръни. Не мога дори да се фокусирам.
— Извинете, трябва да тръгвам! — промърморвам, правя бързо снимката и набутвам фотоапарата в ръцете им. — Надявам се, че не съм ви отрязала главите.
Усмихвам им се извинително и ги оставям да ме съзерцават объркано. Обръщам се и хуквам надолу по уличката.
Не трябва да закъснявам! Поне веднъж през живота си не трябва да закъснявам! Трябва да бъда там навреме! Трябва да…
Мамка му, ама къде отивам? Заковавам се на място с разтуптяно сърце. Насред цялата тази суматоха аз едва сега си давам сметка, че нямам ни най-бегла представа накъде вървя. А още по-малко — в коя посока е Мостът на въздишките.
И става още по-лошо. Нямам никаква представа и къде съм сега. Изгубила съм се. Без карта съм. И не знам италиански.
Паниката се надига в мен като приливна вълна и за момент застивам на място като заек, уловен в светлините на фаровете. Дори и моето детско стихче няма да ме спаси. Хайде, Луси, мисли! Обаче аз не мога да мисля. Мозъкът ми е като празно платно. И в отчаянието си просто хуквам напред по виещите се пред мен улички, минавам магазини и ресторанти, гмурвам се сред туристи и папараци.