— Извинете, знаете ли накъде е Мостът на въздишките? — питам задъхано някои от туристите, обаче те клатят глави.
После забелязвам група мъже, които определено приличат на италианци.
— Понте деи соспири? — изграквам на много лош италиански.
— А, да, да! — кимат те и с поредица от жестове ме насочват в правилната посока.
Изпълвам се с облекчение. Благодаря им от сърце и се втурвам през тълпите по улиците. Вече е доста претъпкано. Филмовите екипи се събират за предстоящата вечер и навсякъде е пълно с папараци и телевизионни оператори. Целият град свети. Дори и каналите, както забелязвам, когато стигам до водата и зървам пред себе си една гондола, в която е седнала поредната звезда, а камерите я снимат.
И моста, както виждам, когато погледът ми се плъзва след гондолата. Извисява се точно над канала. Мостът на въздишките.
Сърцето ми претупва. Толкова е красив! Белият мрамор е като празно платно, което отразява цветовете на залеза и отблясъка на водата под него, и за момент го съзерцавам, неспособна да отлепя очи от него. Ефектът му е почти магически.
Обаче не мога да стоя тук цяла вечер. Трябва на всяка цена да намеря Нейт. Обръщам се и оглеждам тълпите. И го зървам. На няколко метра нагоре по канала стои и чака край един от по-малките мостове, където можеш да вземеш гондола. Дори и от това разстояние забелязвам изражението на лицето му и то определено не е от най-щастливите. Когато ме забелязва, той ме изпепелява с поглед и размахва ръце, като че ли иска да ми изкрещи: „Къде се бавиш, по дяволите?!“
Втурвам се към него. Мамка му, закъснявам! Слънцето всеки момент ще залезе. И после ще стане твърде късно! „Твърде късно за какво? — напомня познатото гласче в главата ми. — Все още нямаш никакъв план!“ Не му обръщам внимание. Не всичко още е свършено. Все още разполагам с няколко минути. Все още имам време за едно чудо!
Разбутвам тълпите около себе си и се насочвам към Нейт. Но се оказва, че не е лесно да се придвижа бързо. Наоколо има толкова много хора, които се въртят и снимат Моста на въздишките на залез и филмовия екип по канала.
— О, вижте! Това е онзи актьор! — изгуква нечий глас, докато минавам.
— В гондолата е! — крещи друг глас.
Поглеждам небрежно, за да видя кого толкова гледат, и установявам, че това е гондолата, която вече видях. И вътре се кипри поредното красиво момченце на Холивуд, огряно от ярките светлини на прожекторите. Някакъв млад мъж с бейзболна шапка взема интервю от него.
О, божичко!
Затаявам дъх. Не може да бъде…
И когато гондолата минава покрай мен, виждам лицето му.
— Адам?! — провиквам се аз, без да се усетя. И виждам как той се обръща към мен.
— Луси? — ококорва се невярващо.
Очите ни се срещат за миг и аз неочаквано губя равновесие и усещам как кракът ми отказва. Препъвам се, размахвам ръце, за да се заловя за нещо, обаче единственото нещо около мен е въздухът и усещам как падам…
Чувам как някой пищи, когато пльосвам във водата. Или май този някой бях аз? Не мога да кажа. Обаче мисля, че си ударих главата. Причернява ми. Започвам да поглъщам вода и се опитвам да плувам, обаче ръцете ми ме предават и постепенно потъвам. Чувам сърцето си в ушите, усещам паниката в гърдите си. О, боже! Ще потъна! Аз ще се…
Внезапно, сякаш от нищото, две ръце ме хващат здраво и усещам как ме измъкват от водата и ме слагат в гондолата. Задавям се и започвам да плюя вода, опитвайки се да си поема въздух, но вече всичко ми е като в някакъв сън и виждам света през някакъв мъглив екран. Около себе си забелязвам хора, движещи се уста, чувам приглушени гласове, но не съм в състояние да реагирам. Клепачите ми натежават все повече и повече. Краката ми сякаш не са моите. Светът постепенно се отдалечава от мен.
— Направете дишане уста в уста! — крещи гондолиерът на италиански. — Направете дишане уста в уста!
— Целувката на живота! — превежда друг глас. — Дайте й целувката на живота!
Над мен проблясва лицето на Адам, окъпано в златистия отблясък на залеза. Забелязвам мократа му коса, водата, стичаща се от лицето му, уплашеното му изражение. Усещам как гондолата навлиза в сянката под Моста на въздишките. Толкова съм изтощена, че искам да заспя. Бавно затварям очи…
И внезапно усещам нечии устни върху моите, които се притискат у мен. Събуждам се рязко и отварям очи, за да видя над себе си Адам. По лицето му пробягва облекчение и той прекъсва целувката си. За момент просто се гледаме безмълвно един друг, а между нас висят милиони въпроси.