А после ги чувам, в далечината. Бият напевно. Заслушвам се. Възможно ли е… Това не са ли…
— Камбаните — прошепвам, а Адам ме поглежда неразбиращо.
— Чували ли сте за легендата? — пита човек с тежък италиански акцент. Обръщаме се едновременно, за да видим как гондолиерът ни гледа ухилено.
— Каква легенда? — пита Адам, но без да ме пуска от обятията си.
Аз се усмихвам широко, обвивам ръце около врата му и прошепвам:
— О, дълга история!
И устните ни се намират.
Епилог
Опакована в дебелото си зимно палто, кожената шапка и вълнения шал и ръкавици, аз бързам по снежните улици. Дъхът ми образува около мен бели облачета, като пара от стар локомотив. Градът е отново във владенията на нощта и става доста студено. От пожарните изходи висят полилеи от ледени шушулки, а снежинките около мен се въртят така, сякаш съм в огромно снежно кълбо.
Потрепервам и се увивам още по-плътно в палтото. Вероятно трябваше да хвана такси, обаче обичам да вървя пеш. Обожавам това време на годината. Ню Йорк се е превърнал в зимна приказка със своите празнични украси и светлинки, проблясващи от всички прозорци. Въздухът е натежал от очакване. „Не мога да повярвам, че само след няколко седмици е Коледа. Сякаш беше вчера, когато бях във Венеция“ — казвам си аз, припомняйки си топлото италианско слънце.
Изминаха три месеца, откакто Адам ме целуна под Моста на въздишките. И оттогава настъпи промяна не само в сезоните. Все още не мога да повярвам, че той беше там, за да ме спаси, когато паднах в канала. А после ме заведе в хотела си, за да изсъхна, и после часове наред си говорихме за всичко.
Той ми каза как в последния момент получил покана за Венеция, за да заснеме няколко интервюта. И как нито за момент не престанал да мисли за мен. И как съм му липсвала толкова много, че имал усещането, че съм игра на въображението му, когато ме зърнал на моста. И как се почувствал, когато ме видял да падам в канала. Всичко се изливаше като порой от душата му.
А после беше мой ред. Имах много да му обяснявам — за това защо съм във Венеция с Нейт, какво сме правили заедно на Мартас Винярд и че, не, ние нямаме връзка. Оказа се, че не е много лесно да го убедя в последното.
Всъщност отне ми цели три дена в неговата хотелска стая във Венеция. Нямах представа, че убеждаването можело да бъде толкова забавна работа.
Токът ми се подхлъзва на заснежения тротоар и аз с мъка запазвам равновесие. „Това им е проблемът на високите токове“ — отбелязвам си мислено, като свеждам очи към чисто новите си обувки от червен сатен, изпълвайки се с щастие. Абсолютно неудобни, абсурдно високи и адски разкошни. Но, от друга страна, не мога да обуя ботуши за едно такова бляскаво откриване на изложба, нали така?! Особено когато художникът е ни повече, ни по-малко великият Артси!
— Лууузи, ето те и теб!
Пристигам в галерията и още на прага съм посрещната от тълпи папараци и Магда, която е накипрена от глава до пети в любимия си „Гучи“, а в ръка носи Валентино.
— Извинявай, че закъснях! — изричам запъхтяно, като я прегръщам.
От друга страна, някои неща никога не се променят.
В галерията цари бляскаво оживление. Първата изложба на Артси предизвика огромно вълнение сред света на изкуството и сега тук има тълпи от гости, тонове журналисти и дори няколко забележителности. Медиите тръбят за тази изложба от месеци. Магда даде интервю за „Ню Йорк таймс“, галерията беше показана във „Вог“, а напоследък се говори, че дори „Венити феър“ искали да пишат за нас.
Изправям се на пръсти и бързо оглеждам тълпата. Аууу, ама това там Мадона ли е? Сърцето ми претупва, обаче бързо минавам покрай нея, търсейки една позната фигура. И после го виждам — стои в ъгъла и ме чака.
Адам.
— Виж ти каква неочаквана среща! — хили ми се той, плъзга ръка през кръста ми и ме целува.
Изпълвам се с неизразимо удоволствие.
— Е, какво ще кажеш за творбите?
— Хмммм, за мръсното пране не съм особено сигурен — сочи към простирите на Артси, — но тези тук намирам за удивителни! — И сочи към поредица от графики с въглен, окачени по стените.
— Така ли? И защо? — оглеждам го с интерес.
— Много ми харесва начинът, по който са уловили израженията на хората, техните чувства, техните надежди. — И сочи към една голяма графика на жена, полузаспала в чакалнята на болницата, стиснала здраво броеницата си. — Това са цели истории, житейски съдби, но са уловени в един-единствен мимолетен миг само с едно драсване на въглена!