И набързо обръщам на теста. Забелязвам, че още не е попълнен. Добре де, какво пък толкова! Имам още пет спирки.
Вадя химикалка от чантата си и започвам.
1. Когато си помислите за него, побиват ли ви тръпки?
А) Да, винаги.
Б) Понякога.
В) Никога.
Е, не бих ги нарекла точно тръпки. Всъщност беше толкова отдавна, че тръпките сигурно са изтръпнали и са изпопадали от вцепеняване. Сега е по-скоро болка. Ама не като онзи ужасен зъбобол, който си причиних, когато си извадих една пломба с карамелен бонбон в киното… Примигвам при този спомен. Не, по-скоро е леко боцване. Обичайното.
Ограждам подточка Б) Понякога.
2. Откога го обичате?
А) По-малко от шест месеца.
Б) Една година.
В) Повече от година.
Връщам се в спомените си. Срещнахме се през лятото на 1999 година. Тогава бях на деветнайсет. Което прави… Изтръпвам. И бързо заставам в отбранителна позиция.
Добре де, десет години са. И какво? Десет години са нищо! Майка ми и баща ми се познават от трийсет години!
„Да де, обаче майка ти и баща ти са женени!“ — обажда се един тъничък гласец вътре в мен.
Без да му обръщам внимание, аз бързо заграждам отговор В). Правилно. Следващият въпрос.
3. Виждате ли се омъжена за този мъж?
А) 100%.
Б) 50%.
В) Нула.
Е, това вече е лесно. Отговорът е „Нула“.
И по-точно казано, шансовете ми да се омъжа за него са по-малки и от нулата. Но няма проблеми. Свикнала съм си. Такъв е животът и прочее.
Добре де, в миналото може и да съм си помисляла по този въпрос. И може би за момент да съм си се представяла в разкошна бяла рокля (със стара дантела, дълги ръкави и деколте във формата на сърце), а той — с фрак и цилиндър, изпод който стърчи рошавата му руса коса. Как танцуваме първия си брачен танц под звуците на любимата ни песен на Боб Марли „Жените не плачат“. И как потегляме на меден месец в неговия стар микробус фолксваген…
Свеждам очи към списанието в ръцете си и забелязвам, че без да искам, съм заградила А) 100%. Мамка му! И защо го направих, а? Хващам здраво химикалката си и започвам да задрасквам ожесточено този отговор. Не че това означава нещо, разбира се. Не че е в подсъзнанието ми.
И внезапно осъзнавам, че натискам толкова силно, че съм пробила страницата.
4. Приятелите ви смятат ли, че сте обсебена от този тип?
Тялото ми се вцепенява.
Добре де, от време на време действително мисля за него, но не бих казала точно, че съм обсебена. Нищо подобно! Така де, нито го преследвам, нито нищо. Нито пък му досаждам със съобщения във фейсбук. Нито пък безмилостно му пиша писма по имейла.
Окей, признавам си. Изпратих му едно писмо.
Веднъж.
Може би два пъти.
Хубаво, де! Изгубих им края през годините! Ама какво толкова? Кой не се е прибирал вкъщи, за да изпрати електронно писмо на мъжа, в когото е влюбен, а?
Чакайте малко! Аз да не би току-що да изрекох… онази дума?
И най-неочаквано стомахът ми се преобръща като палачинка. Аз обаче решително оправям палачинката. Изобщо нямах предвид това! Всичко е от този идиотски тест! Кара ме да си мисля всякакви глупости!
И чинно заграждам отговор Б) Не.
И докато влакът се вие през огромния град, аз продължавам борбата с въпросите. А те стават кой от кой все по-абсурдни. Е, поне убивам времето. Всъщност тъкмо съм на последния въпрос…
10. Кой филм описва най-добре вашите отношения?
А) Любовна история.
Б) Кратки срещи.
В) Кошмарът на улица „Брястова“.
… когато внезапно си давам сметка, че по уредбата прозвучава съобщение: „Това е Четирийсет и втора улица, Гранд Сентрал.“ И осъзнавам, че това е моята спирка.
Натъпквам списанието в чантата си и започвам учтиво да си проправям път през претъпканата мотриса. Разбира се, никой не ми обръща внимание. Откакто преди няколко седмици се преместих от Лондон в Ню Йорк, започнах да си давам сметка, че всичките ми „Извинете“, „Много съжалявам“ и „Ако обичате“ остават глас в пустиня.
Не че нюйоркчани са груби и невъзпитани. Точно обратното — някои от тях намирам дори за много любезни! Просто нашите ужасни британски навици да се извиняваме за всичко тук имат нулев ефект. Хората не схващат за какво им се извиняваме. Ако трябва да бъда честна, понякога и аз самата не схващам за какво точно се извинявам. Просто го правя. По навик. Като например влизането във фейсбук на всеки пет минути.