Например вчера. Пресичах си аз улицата, когато в мен се блъсна един мъж и изля кафето си върху мен. И познайте какво! Аз бях тази, която се извини! Да бе, вярно е! При това един милион пъти! Въпреки че вината си беше изцяло негова. Той беше този, който си говореше по мобилния и не гледаше къде върви.
Пардон, имам предвид по джиесема. Да бе, нали вече съм в Ню Йорк!
При спомена за този инцидент ме побиват тръпки. Такава съм си. Както примерно всеки път, когато се уловя, че вдигам очи към небостъргачите над главата си или се разхождам по Бродуей на път за работа, или спирам едно от онези яркожълти таксита (което всъщност се случи само веднъж, защото съм фалирала, но все пак) — та всеки път имам чувството, че съм в някой филм. Тук съм вече от шест седмици и още не мога да повярвам, че е истина. И почти очаквам да се сблъскам на някой ъгъл с Кари, Миранда, Шарлот и Саманта, хванати под ръка, носещи се с валсова стъпка право към мен.
Измъквам се от стъпалата на метростанцията и спирам за момент, за да погледна малката сгъваема карта на Манхатън, която нося в чантата си. Някои хора притежават нещо като вграден джипиес, подобно на котките. Можеш да ги пуснеш навсякъде, но те винаги ще си намерят обратния път към дома. Не и аз. Ако щете вярвайте, но съм се губила дори в „Теско“. Прекарах половин час в лутане около салатения бар, докато открия къде е касата. Да бе! Оттогава насам не мога да погледна салата от зеле.
Обръщам картата надолу, а после отново я връщам в нормална позиция. Виждам се в чудо. Имам среща за по едно питие след вечеря, обаче нямам никаква представа къде се намира този бар. Примижавам и оглеждам кръстосващите се улици пред мен. На теория всичко е доста просто, но на практика аз вечно се губя. И сякаш ориентирането не е и без това трудно, ами в Ню Йорк са измислили и нещо като Източна Не-знам-каква-си улица и Западна Не-знам-каква-си улица. Което е тотално объркващо. Така де, откъде човек да знае къде е изток и къде — запад?!
Оглеждам се отчаяно нагоре-надолу. А после се отказвам и започвам да си рецитирам наум моето любимо детско стихче — „Никога не тичай през буйни жита“.
— Моля?
Обръщам се и виждам друг пешеходец, застанал до мен, чакащ да пресече улицата. Поглежда ме въпросително, свъсил вежди изпод бейзболната си шапка.
О, божичко! Да не би да съм говорила на глас?
— Ами… — запелтечвам смутено. — Исках да кажа: „Никога не пресичай… хъммм… ужасната улица — размахвам ръце към червеното човече на светофара, — докато човечето не каже, че е безопасно“!
Човекът ме поглежда сащисано и промърморва:
— Ясно.
Говори с онзи типичен за нюйоркчаните провлачен акцент и доколкото виждам, носи голяма видеокамера и космат микрофон. Питам се какво ли работи. Сигурно прави филми или нещо друго готино.
За разлика от мен, която си рецитирам абсурдни детски стихчета и не мога да спра да бърборя за пешеходния правилник. Усещам, че се изчервявам. Чувствам се тотално неготина. Оглеждам се и започвам да се моля светофарът най-сетне да светне зелено.
— Ето, виждате ли? Сега вече можем да пресечем! — обявявам триумфално, усмихвам му се неловко и зацепвам с решителна крачка през тълпите.
Ето в това се крие очарованието на Ню Йорк! Този град притежава някаква удивителна, неподатлива на описание енергия, която привлича всякакви интересни хора. Завивате зад някой ъгъл и се озовавате било на снимачна площадка, било на базар за шантави бижута, било на група улични артисти, изпълняващи всякакви танци и номера. В този град човек никога не знае какво ще се случи в следващия момент.
Понякога, късно през нощта, когато зърна обагрения в хиляди светлини Емпайър Стейт Билдинг, ме побиват тръпки от възторг. Изпълвам се с някакво очакване. С магия. Дотолкова, че понякога ми идва да се ощипя. За момиче, дошло от свъсените мъгли на Манчестър, това си е същинска вълшебна приказка.
Само дето на тази конкретна вълшебна приказка й липсва едно нещо.
Вървя покрай поредицата от ресторанти и поглеждам към двойките, седнали на романтична вечеря. Тъй като сега е топло лято, ресторантите са отворили широко вратите си и са изнесли масички и по тротоарите. Пронизва ме болка.
Която бързо прогонвам.
Едно време наистина имаше нещо като принц, обаче с него не заживяхме щастливо до края на дните си. Но както вече ви споменах, нямам проблеми с този факт. Това беше отдавна. И аз продължих напред. Всъщност оттогава насам съм излизала с много и различни момчета.