Е, не чак толкова много, но имаше няколко. И някои от тях наистина бяха много приятни. Например последното ми гадже — Шон. Срещнахме се на един купон и излизахме около два месеца, но някак си не беше сериозно. Вярно, беше си готино и забавно, а и сексът не беше лош. Само че…
Добре де, имам си следната теория. Всеки мечтае да открие своята половинка. Това е универсална потребност. Милиони хора по целия свят търсят истинската си любов, своята „аморе гранде“, своята „ам сьор“ — онзи специален човек, с когото да прекарат остатъка от живота си.
И аз не съм по-различна от тях.
Само дето не всеки успява. Някои хора прекарват целия си живот в търсене на идеалната половинка и никога не я откриват. Всичко е въпрос на късмет.
А ако благодарение на някакво чудо вие сте извадили късмета да срещнете Единствения, каквото и да правите, за нищо на света не го пускайте да си върви! Защото втора възможност няма да имате! Духовните половинки не са като автобусите — след пет минути няма да дойде друг. Тъкмо затова им викат „Единствения“.
Така де, ако бяха купища, щяха да им викат „Петимата“, „Стотината“ или „Неизчерпаемият извор“. Ами да!
А аз пропилях своя шанс. Защото извадих въпросния късмет. И действително открих своя Единствен. Само че го изгубих. Нещо сгафих или може би той сгафи. В крайна сметка няма значение кой. Подробностите не са важни.
Освен това, не е като да не съм щастлива. Как беше онази пословица? По-добре да си обичал и изгубил, отколкото никога да не си обичал. Ако трябва да бъда честна, вече почти не мисля за това.
Само че…
Понякога, когато най-малко очаквам, нещо ми напомня. За него. За нас. За случилото се преди толкова години. Обикновено е нещо съвсем случайно — примерно тъп тест в списание. Или нещо без никакво значение — като например масичка на тротоара. А друг път не мога да не се запитам какъв ли би бил днес животът ми, ако нещата между нас се бяха получили. Ами ако все още бяхме заедно? Ами ако наистина бяхме заживели щастливо до края на дните си? Ами ако, ами ако, ами ако…
Има и моменти, когато се опитвам да си представя какво ли би било, ако неочаквано го срещна. Което е истинска лудост, разбира се. Оттогава мина толкова време, че се съмнявам дали въобще ще го позная. Бих могла да се размина с него на улицата и дори да не се усетя, че е той.
О, кого заблуждавам?! Разбира се, че ще го позная! Мигновено! Дори и в най-гъстата тълпа!
Искате ли да ви кажа и още нещо? Дълбоко в себе си аз съм сигурна, че ако някога отново го зърна, ще се почувствам отново така, както се чувствах преди десет години.
Както и да е. И без това надали ще се случи. Все пак наистина минаха десет години, нали така? Цяло десетилетие. И вече сме в едно чисто ново хилядолетие. Кой знае къде е той сега и какво прави…
На няколко крачки пред мен блесва неонов знак, който безочливо прекъсва мислите ми — „При Скоти“. Това е! Това е барът! Изпълвам се с огромно облекчение и хуквам бързо към вратата.
И не забравяйте: имате само един шанс, а аз пропилях своя. Изхвърлям тази досадна мисъл от главата си и бутвам вратата.
Втора глава
Замръзвам на прага. В заведението цари типичното за всички барове приглушено осветление и типичните за всеки петък вечер тълпи. Но останалото е различно. Оказвам се в един от онези адски готини нюйоркски барове, които показват по филмите и телевизията. Масичките са съвсем малко на брой, но самият барплот се простира по цялата дължина на помещението. Изработен е от полирано тъмно дърво, с блестящи медни аксесоари и стотици различни бутилки алкохол, подредени в строги редици.
На бара седи със строго изпънат гръб млада жена в костюм на тънко райе. Нарежда забързано нещо в своето блекбъри. С късо подстриганата си руса коса и впечатляващо черно кожено куфарче, поставено на столчето до нея, тя се откроява ярко насред вече разпускащата нюйоркска тълпа. Спомнете си Майкъл Дъглас като Гордън Геко в „Уолстрийт“, а после си го представете в още по-страховит, женски вариант.
Това е моята сестра Кейт. По-голяма е с пет години от мен, но ако се съди по начина, по който се разпорежда с мен, биха могли да бъдат и двайсет. Впрочем тя е свикнала да се разпорежда с хората. Има си не един, а цели двама асистенти.
Тя е съдружник в голяма адвокатска фирма в Манхатън, чийто специалитет са сливанията и придобиванията. Лично аз нямам никаква представа какво точно са тези сливания и придобивания, а още по-малко — как да пиша за тях доклади от стотици страници и как да печеля дела за милиони долари.