Но пък сестра ми винаги е била геният в семейството. Посвети седем години от живота си да учи медицина, а след като стана лекар, изведнъж се отказа от медицината и започна да учи за адвокат. Взе решението си ей така, сякаш не е нищо особено.
На мен ми трябва повече време да реша какъв сандвич да си купя в „Прет-а-Манже“.
Та умът се падна на сестра ми, а творческите заложби — на мен. Или поне така обичаше да повтаря майка ми, макар понякога да се питам дали не го казваше само за да ме успокои, след като й носех поредната ниска оценка по математика. И докато логаритмите бяха за мен тъмна Индия (и все още са — впрочем може ли някой да ми каже какво точно е логаритъм?!), графиката и акварелът бяха като втора природа за мен, затова накрая съвсем естествено се озовах в колеж по изкуствата.
Три прекрасни и намацани с много боя години по-късно завърших и се преместих да живея в Лондон. Имах велики мечти. Смятах да имам невиждана кариера на художник. Щях да правя изложби по галериите из цялата страна. И да си имам свое собствено студио в някой суперготин хамбар в Шордич…
Да, ама не.
Първо на първо, имате ли някаква представа колко струват хамбарите в Шордич?
Не? Аз също нямах. Е, нека сега ви светна — струват цяло състояние!
Което не би било кой знае какъв проблем, ако продавах картини. Така поне щях да започна да спестявам. И щях да успея да събера сумата, гарантирам ви! За около осемдесет години.
Обаче горчивата истина е, че аз така и не успях да продам нито една картина. Добре де, продадох една — обаче беше на баща ми, за нищожна петдесетачка, при това — само защото той настоя да ми осигури първата ми комисиона.
Оказа се и последната. След около шест месеца на все по-дълбоко затъване в дългове аз осъзнах, че е крайно време да се откажа от рисуването и да си потърся работа. Така мечтите ми да стана художник се оказа точно това, което бяха — мечти.
Е, от друга страна, вероятно беше за добро. Все пак тогава бях твърде млада и твърде наивна и вечно хвърчах в облаците. И без това от мен нямаше да излезе никакъв художник.
Започвам да разбутвам тълпата (извинявайки се, разбира се) и се насочвам към бара.
Та тогава се пробвах да бъда секретарка, обаче се оказах пълен провал — не можех нито да пиша на машина, нито да архивирам документи. Все пак в крайна сметка извадих късмет и си намерих работа в една художествена галерия в Ист Енд. Първоначално бях само рецепционистка, но постепенно със зъби и нокти успях да си проправя път от момиче за вдигане на телефона до асистент за контакти с нови художници, организиране на изложби и попълване на колекциите на богаташите. А после, само преди няколко месеца, ми беше предоставена възможност да работя в галерия в Ню Йорк.
Която аз приех, разбира се. Че кой не би приел?! В момента Ню Йорк е столицата на световното изкуството, така че от гледна точка на кариерата ми това беше невероятна възможност.
Само дето, ако трябва да бъда напълно честна с вас, това не е единствената причина, поради която така набързо реших да си събера багажа, да напусна апартамента, който делях с още едно момиче, и да прелетя петте хиляди километра над Атлантическия океан. От една страна, исках да се спася от поредната провалена връзка, от друга — да избягам от поредното кошмарно британско лято, но най-вече — за да променя малко живота си.
Не ме разбирайте накриво — аз обичам работата си, приятелите си, живота си в Лондон. Само дето… Ами, от известно време се изпълних с някакво странно усещане. Сякаш нещо не ми достигаше. Сякаш си седях и чаках животът ми да започне. Сякаш чаках нещо да се случи.
Единственият проблем бе, че не бях много сигурна точно какво да е то.
Сестра ми си е все така обсебена от своето блекбъри и изобщо не е забелязала появата ми. Откакто пристигнах в Щатите, живея при нея и съпруга й Джеф. Имат си двустаен апартамент в Горен Ист Сайд и всичко е много готино. Но освен това е и… как да се изразя… голямо изпитание. Нека го кажа така: никога не съм живяла в казарма, но имам чувството, че е доста сходно. Само че без излъскания паркет и плоския телевизор.
В мига, в който съобщих на сестра си, че се местя в Ню Йорк, тя ми изпрати списък с домашни правила. Сестра ми е много организиран човек. Съставя списъци със задачи и ги отмята една по една със специални текст-маркери за всеки тип. Е, не бих я нарекла задръстена.