Джоана Линдзи
Ти ми принадлежиш
ГЛАВА 1
Русия, провинция Украйна, 1836 година.
Константин Рубльов стоеше със скръстени на гърба си ръце пред прозореца във всекидневната и наблюдаваше как в далечината се надига и бавно се приближава облак прах. Всекидневната се намираше в предната част на къщата и прозорецът гледаше към пътя, който преминаваше, криволичейки през имението, и продължаваше на изток към река Днепър. В ясен ден можеше да се види и самата река. От мястото, където бе застанал, Рубльов виждаше пътя да се губи в далечината на запад, докъдето поглед стига, и точно от тази посока се задаваше облакът прах. Ако не знаеше, че този ден има конно състезание, без съмнение щеше веднага да разбере, тъй като от двете страни на пътя до къщата му започваха да се събират големи групи от хора. Неговите казаци обичаха състезанията с коне не по-малко, отколкото хубавата битка. Те бяха здрави, жилави хора, винаги с приповдигнат дух, винаги готови да се смеят, да пеят или да се бият — освен това бяха невероятно лоялни. Не можеше да се каже, разбира се, че бяха негови, въпреки че той винаги бе мислил за тях по този начин, защото от много дълго време бяха свързани със семейството му. Те го приемаха по същия начин. Но „казак“ означаваше „свободен воин“ и тези хора бяха точно такива. Откакто неговият прапрадядо им беше разрешил да се заселят в земите му, те вършеха за семейство Рубльови всичко, което се изискваше от тях. Бяха слуги в дома му, грижеха се за конете му, а когато тръгнеше на път, го пазеха.
Селището, което бяха основали преди толкова години, се бе превърнало в процъфтяващ град, на четвърт миля на запад от имението. Семейство Разин, представители на което поколения наред бяха управлявали града и чиито клонове населяваха три-четвърти от него, бяха станали не по-малко известни от Рубльови.
С тяхна помощ Константин снабдяваше царската армия с коне и продаваше чистокръвни жребци на аристократи, които бяха достатъчно богати, за да си го позволят. Захарното цвекло, което отглеждаше в имението си, пълнеше пазарите на Киев и градовете по брега на Днепър, а пшеницата му се продаваше на много висока цена по Черноморието. Богатството му се увеличаваше с всяка изминала година. Откакто жена му почина преди десет години, той бе престанал да живее извън имението, за разлика от повечето руски благородници. Сега единствено сестра му използваше къщата им в Москва и двореца на Рубльови в Санкт Петербург.
— Мисля, че това изобщо няма да ти хареса, скъпи.
Константин не промени положението си и не се обърна да погледне жената, която бе изрекла тези думи. Ана Верьовка стоеше само на няколко крачки от него, до другия прозорец, и наблюдаваше същата сцена. Ана бе една от онези редки жени, които изглеждаха така, сякаш никога нямаше да остареят. С нейната тъмнокестенява коса, винаги подредена в красива прическа, с тъмнокафявите й очи и фина костна структура, човек никога не би й дал трийсет и пет години.
Тонът, с който Ана изрече тези думи, накара Константин да облегне ръце на перваза на прозореца и да се вгледа по-внимателно в приближаващите конници.
Веднага разбра какво иска да каже Ана и стомахът му се сви в огромна нервна топка. Нямаше да е за пръв път и, страхуваше се, няма да е и за последен. В момента обаче всичко, което можеше да види, бе облакът прах, който почти бе достигнал къщата. В средата едва можеха да се различат шест чистокръвни състезателни коня, които препускаха лудо по тесния път. Виждаха се още кожени шапки, дълги палта, чиито поли плющяха от вятъра и от високата скорост, приведени над конските шии тела и една голяма бяла хрътка, която тичаше отстрани на пътя и лаеше, като караше животните да препускат още по-бързо. А където беше това куче…
— Алекс ще победи — обади се Ана с гордост в гласа.
— Разбира се, че Алекс ще победи — изръмжа Константин, като не изпускаше от поглед ездача, който бе излязъл най-напред. Той се изправи на седлото, бавно се надигна, след това хвърли кожената си шапка във въздуха и весело се разсмя. Останалите състезатели бяха изостанали доста назад.
Константин стисна очи и добави:
— Тя винаги побеждава. Освен това бих искал да престанеш да я наричаш така. Това само й дава нов стимул да продължава да се държи като мъжкарана.
Ана, която от дълго време бе негова любовница, само зацъка предизвикателно с език. Няколко секунди по-късно го се приближи изотзад и се притисна към него, като обви кръста му с ръце.
— Сега вече можеш да погледнеш, скъпи. Тя все пак не си счупи врата.
— Слава богу — прошепна Константин и миг след това отново го завладя гневът заради ледения страх, който винаги го обземаше, когато дъщеря му се впуснеше в бесен галоп. — Този път, кълна се, ще я напляскам хубаво!