Всичко му подсказваше, че бе получила добри новини, и за миг съжали, че не бе приел пратеника й. В действителност той я обичаше и искрено се стремеше да й достави удоволствие, разбира се, при възможност.
Само когато се готвеше да му чете поредните нравоучения и когато очакваше от него бурно да й се противопостави, тя държеше той да е на нейна територия, тук, в къщата, където се бе родил и отраснал. Нямаше значение, че бе напуснал тази къща преди около дванайсет години и се бе преместил най-напред в двореца, за да е близо до Стефан и да може да го придружава навсякъде и по всяко време. По-късно, след като бе обиколил Европа, си купи собствена къща в града и се премести там. Майка му все още бе на мнение, че тази къща, и по-точно гостната, са олицетворение на нейната власт и авторитет. По дяволите, така беше.
Вечерта бе напреднала, но не чак толкова, че графинята да излезе на поредната си вечерна сбирка. Точно на това разчиташе Васили. Искаше да приключат набързо и да прекара на спокойствие останалата част от нощта. По облеклото й не можеше да съди дали срещата й бе важна или не, тъй като майка му винаги ходеше пищно облечена и отрупана с бижута.
Мария Петров бе красива жена на средна възраст. Може би бе по-красива сега, отколкото на младини, когато изобщо не минаваше за хубавица. Издадената й напред брадичка и патрицианският нос, които не й придаваха нищо женствено, напомняха много на брат й Сандор, покойния крал, освен това притежаваше яка и здрава фигура, която на тази възраст можеше да бъде определена като представителна.
Фактът, че бе родила такъв красив син като Васили, не преставаше да я удивлява, като освен това я изпълваше с неизмерима гордост. Трябваше да си признае обаче, че той по всичко приличаше на баща си. Единственото, което бе наследил от нея, което бе и отличителна черта на семейство Барони, бяха очите. Златистокафяви. Под напора на силни чувства придобиваха цвета на течно злато.
Такива очи имаше и Стефан. На фона на гарваново-черната му коса и бронзов тен, те блестяха неестествено ярко, затова хората ги наричаха дяволски очи. Но при Васили, с неговата руса коса и златиста кожа, те бяха просто красиви, допълнение към фината, аристократична костна структура, която го правеше толкова красив.
— Изглеждаш направо безобразно — бе първото нещо, което каза майка му, като го видя.
Тъй като не си бе направил труда да си отиде до вкъщи и да се преоблече, той все още бе с дрехите, които носеше в циганския лагер и които бяха подобаващо измачкани. Косата му също бе в безпорядък, след като толкова много ръце бяха опитвали мекотата й, но небрежният му вид никога не го бе смущавал. Жените винаги го намираха неустоимо привлекателен.
Но забележката на майка му веднага го накара да застане нащрек, тъй като тя продължаваше да се усмихва. Очевидно нещо съвсем не бе както трябва. Очите му подозрително се присвиха.
— Какво толкова се е случило, че злорадстваш, майко?
В отговор графинята се разсмя.
— Каква противна дума! Но аз никога не злорадствам, Васили. — Мария Петров отново се усмихна. — Защо не налееш по едно питие?
Васили отвърна на усмивката й, поддавайки се на доброто й настроение.
— Чудесна идея — отвърна той, като се насочи към бюфета, където винаги имаше подръка разнообразни напитки, след което добави под нос: — Очевидно ще имам нужда от нещо силно.
— Аз ще пия от онази хубава руска водка, която държа само за теб — заяви графинята точно преди той да посегне към бутилката със същото питие.
Васили бе толкова изненадан, че ръката му остана да виси във въздуха.
— Но ти не обичаш водка!
— Така е — отвърна графинята, като сви рамене. — За този случай обаче е съвсем подходяща.
Тя отново се усмихна. Васили й наля малко от силния алкохол, но след това се върна и взе цялата бутилка и се настани на стола срещу канапето, което бе заела майка му. Напълни два пъти чашата си и двата пъти я пресуши на един дъх, преди да се почувства достатъчно уверен в себе си, за да се изправи очи в очи с това, което го очакваше.
— Добре, майко, хайде да преминем на въпроса. Какво се е случило, та настояваше да ме видиш? И каква е причината да се радваш толкова много?
— До една седмица ще трябва да тръгнеш за Русия.
— И това е причина за радостната ти възбуда?
Тя кимна, неспособна да скрие задоволството си.
— Наистина е така, тъй като ще отидеш там, за да доведеш невестата си.
Думите й накараха Васили да се вцепени от изненада.
— Но аз не съм Стефан, майко. Той трябваше да доведе бъдещата си жена. Аз нямам предопределена годеница и слава богу.