— Сега вече имаш.
Той скочи светкавично от мястото си и се надвеси заплашително над нея, а очите му мятаха мълнии. Не можеше да си спомни някога да е бил по-ядосан на майка си. В никакъв случай не можеше да приеме да се меси в живота му. Тя го знаеше и винаги се съобразяваше. Позволяваше й да му чете проповеди, да изразява своята загриженост за него, но такова нещо? Какво, по дяволите, я бе накарало да си мисли, че номерът й ще мине?
— Не знам какво си направила, майко, но каквото и да е то, съветвам те да го отмениш. Не ме интересува дали ще попаднеш в неудобно положение и как ще се измъкнеш от него, това си е твой проблем. Не искам да чувам повече и дума по този въпрос.
Невероятно, но тя все още продължаваше да се усмихва.
— Ще ти се наложи обаче да чуеш още една-две думи, скъпи…
— Майко…
— … и тъй като не съм направила нищо, няма какво да отменям.
— Това е абсурдно! Разбира се, че ти…
— Не, не съм направила нищо. Фактът, че имаш годеница, е дело на баща ти, а не мое.
Васили изведнъж си отдъхна. Не беше в неин стил да се шегува, но той си помисли, че винаги има първи път за всичко.
— И как се предполага, че е уредил този брак? От гроба ли?
Мария си пое рязко дъх.
— Това е удар под пояса, Васили.
— Както и шегата ти.
— Шега ли? Обиждаш ме, дори само ако си помислиш, че бих се шегувала с такова нещо.
— Но изминаха четиринайсет години…
— Знам много добре колко години изминаха, откакто баща ти почина — сряза го тя. Недоволството й от сина бе повече от очевидно. — Но според писмото, което получих, бракът ти е бил уговорен преди петнайсет години. Очевидно баща ти е уредил този въпрос последния път, когато бе в Русия.
— Очакваш от мен да повярвам, че той ще направи такова нещо без да ти каже нищо? Нито на теб, нито на мен?
— Нямам представа защо той никога не е отворил дума. Това, което със сигурност знам, е, че наистина го е уредил официално. Мога само да предполагам… мислел е, че има достатъчно време да ни каже. Все пак, тогава ти беше толкова млад…
— По това време съм бил на шестнайсет години, а не в люлката! — сряза я той.
— Но на следващата година той почина — продължи Мария, все едно Васили не я бе прекъснал.
Васили почувства как в него се надига глух гняв. С всеки изминал миг осъзнаваше, че ситуацията наистина е сериозна.
— Това е лъжа! — извика възбудено той. — Няма никаква разумна причина татко да направи такова нещо.
За миг усмивката отново се върна на устните на графинята, предупреждавайки го, че това, което ще чуе, изобщо няма да му хареса.
— Има такава причина, Васили. Годеницата ти е дъщеря на най-добрия приятел на баща ти, барон Рубльов. Сам можеш да си спомниш колко често говореше Симеон за барона и колко високо го ценеше. Всяка година баща ти му гостуваше в Русия за по няколко месеца.
Васили наистина си спомняше, спомняше си и недоволството, с което посрещаше продължителните му отсъствия от къщи. Разбира се, когато бе тръгнал с приятелите си да обикалят Европа, в пътуването им бе включена и Русия и тогава Васили разбра какво бе привличало толкова силно баща му в тази страна. Жените там, най-малкото аристократките, смело излагаха на показ многобройните си любовни връзки. Девствеността там не се ценеше толкова високо, колкото в останалите страни, и жените си намираха любовници много преди да встъпят в брак.
— Аз, от своя страна, разбирам много добре защо баща ти е подписал този договор — продължи графинята. — В края на краищата, тук, в Кардиния, той не харесваше и не се доверяваше на никого така, както на Константин Рубльов. Сигурно много се е радвал на възможността семействата ни да се свържат по този начин.
Самата дума „годеж“ разпалваше нова ярост в гърдите на Васили, освен това — той никога не би си признал — го хвърляше в паника.
— Но как си обясняваш, че Рубльов чака петнайсет години, за да ни напомни за този договор?
Мария сви рамене.
— Ако съдя от тона на писмото, той не смята, че ни казва нещо, което ние не знаем.
— Но защо е чакал цели петнайсет години? Или дъщеря му тъкмо е напуснала училищната скамейка?
— Константин не споменава възрастта й, но не останах с впечатление, че е толкова млада. Споменава само, че тя не е бързала да се омъжи, затова и не ни е писал по-рано. Казва също, че е чакал пръв да пишеш ти, но след като не си го направил…
— Дай ми да видя проклетото писмо!
Не се наложи Мария да излиза от стаята. Очевидно бе очаквала Васили да го поиска. Извади го от джоба на полата си и му го подаде. Васили го отвори и вниманието му веднага бе привлечено от красивия почерк и от факта, че писмото бе написано на френски. Бе се надявал да е на руски. Ако бе така, майка му можеше и да не го е разбрала правилно, защото, макар че и двамата говореха свободно този език, никой от тях не можеше да чете и пише добре на него. Но тъй като всички в кралския двор на Кардиния четяха и пишеха отлично на френски, не оставаше никакво съмнение за неразбиране или грешка. Въпреки цялото уважение и дипломатичност, с които бе написано, в действителност писмото бе настоятелно искане той да отиде и да изпълни договора, според който трябваше да се ожени за Александра Рубльов.