Константин се навъси още повече. Ана постоянно го укоряваше за решението му. Странно, но колкото повече подклаждаше чувството му за вина по този въпрос, толкова по-упорит ставаше.
Сега, когато той дори не се помръдна да повика Александра и да й съобщи новината, Ана изпусна дълбока въздишка. Бе смутена и разтревожена.
— Поне й дай възможност да се преоблече, или искаш той да я види в мъжкия й костюм за езда?
Беше права, разбира се, а баща й дори не се бе замислял за това. На Александра щеше да е необходим поне час, за да се изкъпе и да премахне от себе си и от дрехите си вонята на коне, да се преоблече и да се нагласи, а изобщо не можеше да се каже колко щеше да продължи спорът им преди това. Нито веднъж не допусна, че може да мине и без спорове и кавги. Познаваше дъщеря си достатъчно добре.
Обременен от тези мисли, Константин стана и излезе от трапезарията, където двамата с Ана бяха изяли своята късна закуска. Изпрати един слуга до конюшнята да повика Александра и се оттегли в кабинета си да я чака. Ана подаде глава през вратата и, въпреки споровете и несъгласията им по този въпрос, тя му се усмихна топло.
— Пожелавам ти късмет, скъпи.
Част от напрежението го напусна. Трябваше да си признае, че бе извадил страхотен късмет. Имаше три живи и здрави дъщери, две от които го бяха дарили с внуци, и Ана.
— Сега къщата ще остане напълно на наше разположение. Ще се омъжиш ли за мен?
Усмивката й стана по-широка.
— Не.
В отговор той се разсмя, а Ана се оттегли в стаята си. В един от следващите дни тя се готвеше да го изненада и да му даде отговора, който той искаше да чуе. Дотогава нямаше да навреди да си остане неин любовник.
Няколко минути по-късно в кабинета се появи Александра, като пристъпи към баща си с енергична походка.
— Разговорът ни няма да трае дълго, надявам се. Трябва да се позанимавам малко с Принц Миша. Освен разходка, му е нужна и малко тренировка.
Тя говореше за един от своите жребци, малките от собственото й хергеле, които наричаше „бебчета“.
— Днес можеш да оставиш някое от момчетата на Разин да свършат тази работа.
Александра повдигна учудено вежди.
— Толкова ли дълго ще разговаряме?
— Най-вероятно.
Като изпусна въздишка на примирение, тя свали шапката си, пъхна я в единия джоб на палтото си и се отпусна на стола срещу бюрото му.
— Добре, сега пък какво съм направила?
— Най-напред можеш да ми покажеш как би трябвало да седи на стола една дама, а после…
— Много ли е лошо това, което имаш да ми казваш, че го усукваш толкова?
Константин погледна изненадано дъщеря си и се намръщи. Александра винаги даваше ясно да се разбере, когато й губеха времето. Той реши да влезе в тон с нея и да премине направо на въпроса.
— Нищо не си направила, Александра, напротив, предстои ти да го направиш. По-точно ще се омъжиш, и то след няколко дни. Годеникът ти ще пристигне тук след по-малко от два часа и бих искал да сложиш най-хубавите си дрехи…
— Спри за малко, татко. Каквото и да си обещал на този човек, за да се ожени за мен, можеш да му го дадеш и да го изпратиш обратно, откъдето е дошъл. Не съм променила намеренията си след последния ни разговор.
Тя не бе повишила глас, дори не изглеждаше ядосана, а само леко отегчена. Разбира се, все още не бе осъзнала пълното значение на това, което й бе казал. Константин никога не бе лъгал дъщеря си. Фактът, че в момента правеше точно това, го накара да се изчерви. За щастие, тя го прие като израз на гнева му.
— Това, което ти казвам, няма нищо общо с последния ни разговор на темата брак — заяви той. — Говоря ти за брачния договор, който подписахме преди петнайсет години двамата със Симеон Петров, преди той да се помине. Този договор е обвързващ, Александра. Той те задължава да се омъжиш за сина на Симеон, граф Васили Петров.
Тя скочи за миг на крака и се облегна на бюрото, страните й бяха зачервени като неговите, но при нея причината със сигурност беше гневът.
— Кажи ми, че това е лъжа! — изкрещя тя ядосано, когато той поклати глава. — Лъжа е, знам, че е лъжа! Никога досега не си ми казвал, че имам годеник, дори не си споменавал нещо подобно! Това няма никакъв смисъл. В противен случай ти би хвърлил в лицето ми този договор и въпросния годеник, когато ти казах, че ще приема предложението на Кристофър. Нямаше да ме оставиш да чакам цели седем години, ако бях обречена на някой друг. И какво ще кажеш за всичките онези мъже, които водеше тук, надявайки се, че някой от тях ще ме заинтересува?
— Ако спреш да крещиш за момент и се успокоиш, ще ти обясня.