Александра не седна, не се успокои, но замълча, което не бе никак лесно, когато толкова много й се искаше да крещи. Константин добре осъзнаваше този факт, но той бе имал предостатъчно време, за да измисли разумно обяснение за така нареченото си „мълчание“ през всичките тези години.
— Не мога да отрека, че исках да се омъжиш за сина на Симеон, точно както го искаше и той. Както добре знаеш, той ми беше най-добрият приятел. Тогава ти беше толкова малка, толкова послушна. Нямаше начин да знам, че ще израснеш толкова самоуверена, нападателна и свадлива, толкова упорита…
— Разбирам какво искаш да кажеш, татко — процеди Александра.
Константин се покашля, преди да продължи.
— След първия ти сезон в обществото разбрах, че няма да се примириш с предопределен съпруг. Мислих много повече за твоето щастие, отколкото за своята чест. Затова реших да ти дам време сама да избереш, освен това се надявах, че младият граф пръв ще наруши честта и ще се ожени, като по този начин развали годежа с теб.
— А какво щеше да стане, ако аз се бях омъжила?
Константин знаеше, че тя ще му зададе този въпрос, и се бе подготвил добре за него.
— Първо, трябва да знаеш, че Васили никога не ми писа, което ме накара да се чудя дали Симеон, преди да умре, е казал на семейството си за договора. Малко вероятно бе да не им е казал, но аз бях започнал да разчитам на тази възможност, когато ти се влюби в онзи англичанин.
— Разчитал си? Та ти презираше Кристофър!
— Но ако той можеше да те направи щастлива…
— Остави това! — прекъсна го нетърпеливо тя. — Ако семейството на приятеля ти никога не е знаело…
— Не съм казвал такова нещо — сега беше негов ред да я прекъсне. — Казах само, че е възможно те да не знаят нищо. Но какъвто и да бе случаят, ако ти бе приела предложението на някой друг, аз трябваше да пиша на Васили Петров и да го уведомя и бях готов да го моля да оттегли претенциите си спрямо теб.
Когато Константин бе обмислял какво ще каже на дъщеря си, бе решил, че думата „моля“ бе идеална за целта, тя щеше да подскаже на Александра, че той е бил напълно на нейна страна, преди тя да заяви, че изобщо няма намерение да се омъжи. Но сега по изражението й можеше да съди, че това за нея изобщо нямаше значение.
— И така, кога ти писа той? — настоя тя.
Константин се страхуваше от този въпрос, надяваше се, че тя нямаше да го зададе. Сега целият й гняв щеше да се изсипе върху него, тъй като точно по този въпрос не можеше да я лъже; тя щеше да научи истината, когато се срещнеше с граф Петров.
— Не той ми писа, Алекс.
— Ти си му писал тогава? Ти!
— Ти пък не ми предостави никакъв избор — отвърна Константин. — Вече си на двайсет и пет години и все още нямаш съпруг. Ако бе положила и най-малкото усилие да промениш това положение…
— Нямам нужда от съпруг!
— Всяка жена има нужда от съпруг!
— И кой го казва?
— Бог, в своята мъдрост…
— Или Константин Рубльов в своята!
Отново бяха започнали стария спор, нещо, което му бе до болка познато.
— Имаш нужда от съпруг, за да те дари с деца.
— Не искам деца!
Това бе толкова очевидна лъжа, че Константин не можеше да я отмине с мълчание. Гласът му се снижи до шепот.
— Знаеш, че това не е истина, Алекс.
Александра едва не се разплака от яд. Казваше си, че гневът бе виновен за това, че се чувстваше толкова разстроена, а не фактът, че бе преминала възрастта за женитба и че дори само мисълта за деца вече й се струваше смешна. В моменти като този тя наистина мразеше човека, когото се бе заклела да чака. Въпреки че Кристофър й пишеше често, откакто бе напуснал Русия преди три години, в нито едно от неговите писма не се съдържаше предложението за женитба, което тя очакваше.
Тя почти беше решила да се откаже от Кристофър, но не беше казала на баща си, а очевидно бе трябвало да го направи. Невероятно, но това, което бе направил баща й току-що, бе променило решението й. Но дори и да не беше влюбена в някой друг, пак не би приела някакъв странник за съпруг. Урежданите с договор годежи бяха безвъзвратно останали в миналото. Това, което баща й й беше приготвил, бе не само непоносимо, то беше възмутително.
Алекс се опита да овладее гласа си и почти успя.
— Когато този мъж пристигне, посрещни го, както си бил намислил, и после се отърви от него. Можеш да му дадеш Гордостта на Султана като обезщетение за това, че си е направил труда да дойде дотук.
Тя успя да го шокира.
— Възнамеряваш да му дадеш най-расовия си кон?
— Няма ли да разбереш най-после, че не искам странник за съпруг?! — възрази тя, въпреки че в гърлото й се бе свила буца.