Брак.
Проклетият Кристофър Лейтън! Защо я бе забелязал на първия й бал в Санкт Петербург? Защо я бе ухажвал толкова усърдно и й бе заявявал, че я обича? Той бе помощник на английския посланик, държеше се така светски, маниерите му бяха толкова безупречни и бе толкова красив! Напълно си бе изгубила ума по него.
Обичаше го — сигурно го обичаше, за да чака седем години предложението му за брак, което той още не бе направил. Седем години, които дори за нея бяха прекалено дълъг период. Дори не можеше вече да си спомни ясно лицето му, толкова отдавна не го бе виждала. Но писмата му винаги бяха изпълнени със страст и дълбоки чувства, дори и последното, което бе получила съвсем наскоро. Той винаги пишеше за любовта си към нея и колко много му липсва тя. И откакто се бе върнал в Англия, я уверяваше, че се опитва отново да получи дипломатическа мисия в Русия, така че отново да бъде близо до нея. Но в нито едно от писмата си не бе споменавал за брак. И въпреки цялата си смелост, Александра никога не успя да събере кураж да го попита направо.
Сега разбираше, че е трябвало да го направи. Преди време трябваше да го последва в Англия, а не да се подчинява на отказа на баща си. Само ако можеше още веднъж да се срещне с Кристофър…
Точно в този момент Александра взе решение. Щеше да замине за Англия веднага след като се уреди въпросът за годежа й с благородника от Кардиния. От продажбата на собствените си коне бе спестила значителна сума пари. Трябваше да измисли начин да напусне страната така, че баща й да не може на момента да я спре. След като веднъж потеглеше за Англия, нямаше да е в състояние да я открие и да осуети намеренията й.
Като взе това решение, част от напрежението я напусна и тя забави ход, давайки възможност на Конрад да я настигне. Но зад нея беше не Конрад, а Стенка Разин, който я гледаше намръщено.
— С този бесен галоп се опита да убиеш и двама ни, прав ли съм? Или само се опита да умориш конете?
— Просто се опитвах да прогоня някои демони — отвърна тя.
— Познавам ли някой?
— Вземи баща ми например.
— А, значи става дума за поредната кавга с баща ти. — Стенка се усмихна с разбиране.
От тримата братя Стенка бе този, който на нищо не гледаше сериозно. Той обичаше живота и намираше удоволствие и радост и в най-абсурдните неща. Винаги, когато Александра беше ядосана или наранена или просто не бе в настроение, той успяваше да я разсмее. Но този път Александра се страхуваше, че Стенка няма да може да я развесели.
Тимофей съвсем малко се различаваше от него. Братята толкова си приличаха, не само външно, че бе просто невероятно. Двамата бяха на двайсет и седем години, с черна коса и сини очи — наследствени черти в семейството им — имаха еднакви вкусове, включително и за жени, което беше причина те постоянно да си съперничат и да се бият. И двамата кипваха много лесно и не бе нещо необичайно сбиванията им да завършат с някое насинено око или сцепена устна.
— Не разбирам защо споровете с баща ти те разстройват толкова много, след като винаги печелиш — отбеляза Стенка.
— Не и този път.
— Искаш да кажеш, че не си излязла победителка?
Изразът му на безкрайно удивление, който нарочно бе предал на лицето си, не предизвика усмивката, на която се бе надявал.
— Не съм.
— Предполагам, че за всичко на този свят си има първи път — въздъхна Стенка. — Какво стана този път, че не можа да спечелиш?
— Татко ме е сгодил за един граф от Кардиния.
Този път смаяното изражение на Стенка не бе преструвка.
— Той не би ти причинил това.
— Сключил е договора преди петнайсет години.
— О, когато си била все още бебе — отвърна той с такъв тон, като че ли това обясняваше всичко.
— Хубаво бебе, на десет години!
Стенка направи неопределен жест с ръка.
— Какво ще правиш сега?
— Мисля, че най-доброто средство е откровеността — отвърна безстрастно тя. — Просто ще кажа на този кардински граф, че не искам да се омъжвам за него.
Стенка й хвърли дълъг, преценяващ поглед, от върха на кожената й шапка до обутите й във високи ботуши крака.
— Той може и нищо да не разбира от жени, но е достатъчно да ти хвърли само един поглед и ще си помисли, че е умрял и е попаднал в рая. В този случай от откровеността ти няма да има никаква полза.