Но с усилие на волята Александра успя да дойде на себе си. Значи той беше Васили Петров? И тя трябваше да се омъжи за него? Господи, каква шега! Да се омъжи за мъж, по-красив от самата нея? Не, и ако зависи от нея.
Сега, когато бе възвърнала способността си да мисли трезво, Александра си спомни за своя план и се приближи с решителна крачка до него, отбелязвайки междувременно колко висок бе той. Дългото му до коленете палто, подплатено с кожа, беше пристегнато с колан през кръста, като по този начин загатваше стройната фигура на воин. Баща й бе по-висок и по-здрав от Васили, но грубата сила, която се излъчваше от този мъж, бе много по-заплашителна.
Александра никога нямаше да си позволи да покаже страха си, а в случая изобщо не се страхуваше. Все пак той не бе неин съпруг, само годеник, а съвсем скоро нямаше да бъде дори това.
— Съжалявам, че стоях и ви зяпах като малоумна, граф Петров — обърна се тя към него със спокоен тон. — Но наистина съм малко… изненадана. В края на краищата, не всеки ден срещам мъж, по-хубав от мен.
При тези думи всички се разсмяха, включително и синеокият непознат, когото отначало бе помислила за своя годеник. Александра бе наистина разочарована, че не той се оказа граф Петров, защото щеше да бъде много по-лесно да се справи с него. Тя му хвърли кратък поглед, изпълнен с тъга и копнеж, който той изглежда бе възприел по друг начин, тъй като реакцията му бе мигновена — веселото изражение изчезна от лицето му.
Александра отново насочи вниманието си към златния Адонис и веднага забеляза смущението му. Странно, но тя винаги въздействаше по този начин на мъжете, поне на тези, които не я познаваха. Не бе имала намерение да го шокира с откровеността си, но въпреки това вътрешно ликуваше, че бе успяла да го постигне. Бе изтрила от лицето му самодоволната усмивка, което я караше да вярва, че владее положението.
Александра тъкмо щеше да се представи, когато си спомни как я бе нарекъл само преди минути. „Миличка“. Когато дори не знаеше коя бе тя! Едва не се разсмя, когато осъзна, че той флиртуваше с нея, или по-скоро с една непозната жена, и то пред прага на къщата на годеницата си! И точно този факт й подсказа повече за характера му, отколкото би могла да научи от разговор с него. Александра не се разсмя, но въпреки това не можа да се въздържи и се подсмихна леко. За такъв късмет не би могла и да се надява. Нямаше търпение да разкаже на баща си за този образец на чест и добродетелност, с когото искаше да я свърже завинаги.
Младата жена се замисли за възможността да си поиграе малко с него само за да види доколко ниско би паднал, преди да разкрие коя е. Мисълта бе много изкушаваща, въпреки че не знаеше как би могла да осъществи замисъла си. В следния миг обаче отхвърли тази мисъл. Ако съвсем честно веднага се разкрие, ще постигне същите резултати. Когато се обърна към него, тя продължи да се усмихва.
— Позволете ми да се представя, графе. Аз съм Алекс Рубльова.
— Алекс? Искате да кажете Александра?
— Да.
В същия миг държанието му се промени. Очите му, с цвят на пчелен мед, обходиха цялото й тяло, но този път погледът му бе изпълнен с презрение, примесено с отвращение. Александра не можеше да бъде по-доволна.
Тя го дари с ослепителна усмивка, която, без самата Александра да подозира, го накара да затаи дъх.
— Съвсем очевидно е, че никой от двама ни не е такъв, какъвто си го е представял другият, но не се отчайвайте, графе. Трябва откровено да ви призная, че не искам да се омъжвам за вас.
Тъй като тя току-що бе взела от устата му собствените му думи, Васили занемя от смайване.
— Не искате?
— Ни най-малко — увери го тя. — Но искрено съжалявам, че сте си изгубили времето да дойдете дотук. Надявам се да се помирите с баща ми, след като развалите годежа. Ако не ви видя отново, преди да си тръгнете — беше ми много приятно да се запозная с вас.
С тези думи тя се обърна и грациозно се метна на седлото на белия жребец. След това конят и ездачката завиха зад ъгъла на къщата, следвани от свиреп на вид казак.
Не се случваше често Васили Петров да остане с отворена от смайване уста, особено пък ако причината за това е жена. А тази дори не се обърна назад. Бе казала каквото имаше да му казва, след това, изглежда, напълно го бе изхвърлила от съзнанието си. Но жените не постъпваха така с него!
Лазар се приближи и застана до Васили, вперил очи в посоката, където изчезна Александра Рубльова.
— Ако сега се разсмееш, кълна се, че ще ти забия един, и то точно в устата! — изръмжа Васили, без да погледне приятеля си.